Статии с етикет: Маршрутът Ком-Емине

Четвъртък, 17 Август 2017 11:53

43.1. с. Градско-рид Арпалък бурун-седловина Сакънлъка

43.1. с. Градско-рид Арпалък бурун-седловина Сакънлъка - качване

Денивелация - 600 м., време на движение - 2.30-3.00 часа, разстояние - 8.8 км.

Немаркиран

Изтегли: GPS-трак

Село Градско /Юренджик/

Село Градско се намира под височината Ветровала в югоизточното подножие на Елено-Твърдишкия дял на Централна Стара планина и в северния край на Беленската котловина, като отстои на 26 км. на северозапад от областния център град Сливен и на 34 км. на североизток от другия най-голям тукашен град - Твърдица. Селището е застроено на около 600 м. над морското равнище /което го превръща в най-високо разположеното населено място в цялата Сливенска област/ и е на разкошно място, далеч от всякакви по-главни пътища и градове, но затова пък заобиколено с невероятно красиви вековни гори, високи хълмове, дълбоки долини и тучни пасища. Понастоящем селото е със средна големина, като в него пребивават за постоянно около 540 жители, една четвърт от които са българи, а останалите са турци. Северната част от местното землище е стръмна, планинска и гориста, а южната е хълмиста и е заета от ниви, ливади и от оголени от сеч пасища. Градско е застроено под главното било на Стара планина, от което към махалите на селището се спускат два по-дълги странични хребета. Този от запад се нарича Арпалък бурун /Ечемиченият нос/, заради едноименните местности Долен и Горен Арпалък в средната си част, а другият от изток носи наименованието Чардакма /от чардак - навес/, навярно защото се спуска към селото постепенно и на отделни тераси. На рътлината Арпалък бурун са разположени двата най-изявени местни върха - Соуджака /Су аджака или Студенец//1213 м./ и Коджамар /Коджа маро или Голямата скала//1170 м./, теметата на които стърчат по-нависоко дори и от централния гребен на Балкана, а по Чардакма извива трасето на все още доста добре запазен древен проходен път, известен сред беленските турци като Тупанджи окадъ и Зуванджи мезари /Сованджи мезари или Луково гробище/. Двата главни странични рида са разделени помежду си от извиращата от източните склонове на вр. Соуджака река Саса дере /Папуреният дол/, която се събира под Градско с притока си Юренджик дере /Срутеният дол/ и заедно с него образува кръстената на съседното село Новачево едноименна Новачевска река. Втората най-голяма тукашна водна артерия - Коджамар дере, води началото си от върха със същото наименование и преминава през най-западния край на селското землище, докато неговата средна част се пресича от започващата също от вр. Коджамар река Улуклу дере /Тръбният дол/, която разполовява и самото Градско. На югоизток от махалите на селището от земните недра избликват водите на още два по-пълноводни потока - Яйкън тарла дере /Дол Близката нива/ и Саап дере /Стръмният дол/, които се вливат един в друг, създавайки река Аджи дере /Хаджийски дол/. Тя пък се смесва на юг със сътворената от Улуклу дере и притокът й Юрте дере /Изоставен дол/ още по-голяма река Кюмрян дере /вероятно от кумрян - див чесън/, като от всички тях се формира събиращата повечето от местните потоци река Папаз дере /Попов дол/.

Заради отдалечеността си от всички по-главни селища в областта, както и заради разположението си на голяма височина под централното било на Балкана, за Градско се е създало впечатлението, че е застроено на глухо и затънтено място. В древността обаче землището на селото било оживено кръстопътище, през районът на което преминавали няколко първостепенни и добре добре познати на тогавашните пътници презбалкански вървища. Основният друм в цялата по-близка околност бил споменатия проход Зуванджи мезари, като точно неговото трасе било използвано за пресичането на Балкана от преминалия към края на турското робство през този край австро-унгарски учен, археолог, географ, етнограф и художник Феликс Каниц. Според известният пътешественик, в онази епоха пътят бил доста популярен, затова именно по него преодоляла Стара планина и руската армия по време на Освободителна война през 1977-78 г. В разположеното пак край прохода, но от северната страна на стария Хемус, село Божевци друмът е известен като Римският път, като в тамошния участък край трасето му има и местност Караул таш /Постови камък/, показваща, че в миналото вървището било смятано за съществено и затова било добре охранявано. Само на няколко километра на изток от него остава главният за областта проход Вратник, така че Зуванджи мезари бил построен най-вероятно като един от обходните дублиращи друмища, трасирани в древността нарочно като алтернатива на основните пътни артерии в планината.

Освен споменатото Луково гробище, в миналото от съвременното Новачево в посока на с. Градско извивавало още едно по-старо вървище, наричано от местните Проход Кара таш /Черният камък/ и известно с това, че край него някакъв козар уж намерил пещера с метална врата. Достигайки до сегашното село, пътят се раздвоявал, като единият му край продължавал в север-северозападна посока под наименованието Гедик геджи /Проход просото/, навярно защото се изкачвал към разположените под вр. Коджамар местности Горен и Долен арпалък. Характерно за този участък от прохода е това, че над с. Градско край трасето му все още може да се види т.нар. Дикили таш /Изправен или Побит камък/, с който навремето бил отбелязвани границите между по-големите имоти, или пък между отделните държави, и който показва, че вървището било смятано от тогавашните власти за особено важно. От селището вторият край на стария друм завивал на запад и се насочвал към другото съседно населено място - Бяла паланка, като в тази посока пътят носел наименованието Джадъ гиди /Главен проход/. Понастоящем това вървище се нарича от местните още и Арман гидик /Равният проход/ и, според тях, води на югозапад чак до разположения на полето град Шивачево. В миналото в самия край на с. Градско от Арман гидик се отделяли още две по-тесни разклонения, като това, което се спускало на юг, било известно с името Юк сокак /Улица край могили/, докато другото, насочващо се на северозапад към долината на Малката река, се наричало просто Гидика /Прохода/. Чак няколко хилядолетия по-късно - към края на 18-и и началото на 19-и в., по долината на р. Саса дере бил прокаран още един път, който останал в историята с наименованието Памукчи йолу /Памукчийската пътека/, тъй като търговци пренасяли по него памук от Тракия към големия пазар на тази стока в гр. Шумен. По време на кърджалийските размирици от Градско на север към билото на Балкана била трасирана и т.нар. Кърджалийска пътека, по която събиращите се в Беленския край по това време огромни банди от разбойници напускали котловината.

Историята на с. Градско, както и тази на цялата Беленска котловина, са слабо проучени, затова днес е трудно да се каже кое старо селище е било най-древният предшественик на съвременното населено място и къде точно се е намирало то в по-далечното минало. Предполага се само, че край множеството пътища в района, в него още по тракийско и римско време възникнали няколко отделни една от друга колибарски махали, най-голямата от които - Юренджик дере /Срутеният дол/, била в долината на едноименната р. Юренджик дере. Запазено и до днес старо предание твърди, че в древността селището било на по-ниско място на около 1.5 км. на югоизток от настоящото Градско именно покрай коритото на този поток. Според местният краевед Стефан Джагаров, край Юренджик дере бил намерен изграден през 1862 г. кладенец за питейна вода, което показва, че разположената още през античността в долината по-голяма махала през тази година все още си била на същото място. Днес местността, в която се намирало някога древното селище край потока, е гранична със землището на съседното с. Новачево, а селяните от Градско я наричат Ески юрт /Старото изоставено/. Предишното наименование на мястото пък - от думата юрен /развалина/, би могло да наведе на мисълта, че край тамошното селище вероятно е имало някаква древна стена или пък сграда. Същият автор Стефан Джагаров твърди, че не ставало въпрос за издигната от хората постройка, а за природна такава, вероятно заради панорамата от махалата към околните по-високи хълмове. В същото време обаче, краеведът съобщава и за местностите Горна и Долна скеля над сегашното с. Градско, чиито наименования говорят именно за възможното наличие на стара стена в най-високата планинска част от поречието на р. Саса дере. Двете места са на разстояние от около 300 метра едно от друго, така че една евентуална стена между тях би могла да бъде с площ от 1 дка, а местоположението й би трябвало да се свързва с преминаващия през района проход Зуванджи мезари. За възможността топонимите да имат нещо общо с този път свидетелства и още едно обстоятелство - в Балкана под думата скеля се разбира място за почивка, като едно от прозвищата на сегашния град Шипка, например, навремето било точно Куру скеля /Сухо пристанище/.

Наред със селището край р. Юренджик дере, в миналото в района на сегашното Градско били пръснати още няколко по-малки махали, за което ни навеждат на мисълта наименованията на намиращите се на юг от съвременното село местности Юрте дере и Юртлука /Юртаджик, Юртлуджик//от юрт - изоставено място/. Най-вероятно именно със застроени в Юрте дере и Юртлука стари селища са свързани и най-интересните останки от древността край настоящото Градско, разположени на запад от него в местността Правата ливада /собственост на семейство Данчеви/. Преди няколко десетилетия там при работа с трактор били разкрити основите на зид, който тукашните селяни нарекли Параклиса, свръзвайки го навярно с останки от средновековен храм. В горния западен край на Правата ливада може да се види и до днес дълга около 30-40 м. и дебела 70-80 см. стена, край която били намерени римски и византийски монети, както и такива от времената на Втората българска държава. По средата на спускащата се от вр. Коджамар на юг река пък били открити останки от стари улуци /глинени водопроводни тръби/ за водоснабдяването на точно този стар параклис на запад от с. Градско, затова и след намирането им потокът край тях бил кръстен на руините с името Улуклу дере. Други следи от старо селище има на около километър на север от с. Градско на разположените по южните склонове на вр. Коджамар местности Долен и Горен арпалък, а по околните им върхове се виждат и останки от малки наблюдателни крепости. Изглежда всички тези стари махали край Градско, макар и разделени една от друга, все пак били свързани по някакъв начин, тъй като имали общи гробища с площ от около 1 дка, намиращи се на североизток от центъра на днешното селище. В наши дни през средата на този обект преминава една от селските улици, като част от гробните места се намират в дворовете на настоящите жители на Градско Марин Маринов и Али Ибрямов Низамов. В двора на първият от тях били открити и вкопани надълбоко в земята 8-9 каменни блокчета, очертаващи интересна овална фигура-розета с диаметър от около 2.5 м. Пак на североизток от сегашния център на селото при гробищата край двора на Марин Маринов при строежът на местните детска градина и училище в близкото минало били разкрити основите на шест къщи от колибарски тип, които вероятно оформяли още една от по-старите тукашни малки махали.

Други особено интересни останки край сегашното с. Градско са намиращите се на около 1 км. във все същата западна посока от махалите му следи от две т.нар. Джамалски /или Русалски/ „гробища“ - едното с площ от около 1.5 дка. в местността Джамал мезар, а другото с площ от около 2 дка. в местността Яйлата /Пасището/. И двата обекта са вероятно остатъци от стари езически светилища, като теренът край тях е изкуствено заравнен и е без следи от гробни могили, а т.нар. „надгробни камъни“ са с различни размери и са били поставяни не над, а встрани от главите на евентуалните „покойници“. През 1976 г. в едно от тези „гробища“ бил открит зелен камък с формата на сърце, поради което в селото понастоящем битува поверието, че на мястото бил погребан някакъв древен гадател или пък жрец. Доскоро в Беленския край дружините на джамалите /кукери, старци, бабугери и т.н./ продължавали да обикалят нощно време в определен ден от годината из котловината, като слизали от нея на югозапад чак до гр. Шивачево. В нашите земи джамалският обичай води началото си още от времената на траките и се свързва с дните на техния бог на веселието Дионисий, като към края на турското робство тукашните селяни все още почитали този празник, главно за да събират на него пари. В миналото джамалските групи се състояли само от ергени, които били предварително обучавани на специалните правила на празника и които, целите накичени с хлопки, обикаляли из селата и подскачали, за да дрънчат и да вдигат шум. В онези времена от групата обикновено обличали две от момчета като булки с дълги до земята бели ризи, като по пътя си те нарочно вдигали най-голямата гюрюлтия. Щом влезели в двора на някоя от селските къщи, „момите“ играели, а останали джамали ги закачали и ги плашели с хлопките си, за да бягат. Стопанинът на къщата давал на празнуващите каквото можел, а джамалите продавали спечеленото и си поделяли парите или си купували с тях някакво животно и го изяждали на общ курбан. Според тукашните обичаи, джамалска дружина не можела да отстъпи мястото си на друга, затова когато две такива групи се срещнели случайно, се биели до смърт /от подобно сбиване уж останали и двете джамалски гробища край Градско/. Абсолютното същото като вид, форма и размери джамалско гробище като тукашните обаче има и край близкото село Боров дол, а разположението на подобни обекти все край важни кръстопътища напълно изключва случайният характер на подредените в тези местности камъни. Специално за местните селяни, т.нар. Джамалски гробища край селището им са български или тракийски, понеже камъните в тях са с ориентация изток-запад. По запазено в селището предание, старите жители на Градско уж се събирали там да празнуват през лятото, като след обилно ядене и пиене играели буйни танци, което пък е сигурен белег, че мястото не е никакво гробище, а е светилище със запазен отглас от чествани в него нестинарски, кукерски или русалийски игри.

Според жителите на Градско, днешното селище било съвсем ново и възникнало чак към края на османското робство, когато в землището му се събрали мюсюлмани от всички околни махали. Изцяло турските названия на близките местности обаче показват, че уж новите обитатели на района се появили в него доста по-рано. Известният български дипломат, юрист и краевед Симеон Табаков свързва заселването в Беленската котловина, и заживяването сред Балкана на тукашната заобиколена от всичките се страни с компактни маси християни и шиити малка и изолирана група от турци-сунити, с Търновски въстания /Първото от които избухва през 1598, а Второто през 1686 г./, когато това население било умишлено настанено в областта от местните османски власти. Наред с всичко друго, пришълците-сунити не били заселени на едно място, а били преднамерено разхвърляни сред останалите християнски и шиитски общности, така че да се смесят нарочно с тях, което обяснява разнородният характер на населението в някои от местните селища, присъщ за тях още от самото им създаване. Точно такъв е случаят и със сегашното с. Градско, образувано от няколко близкоразположени колибарски селища, обитавани от нееднородно население. Освен християни и турци-сунити, в миналото в района със сигурност живеели и шиити, за което свидетелства наименованието на разположената на североизток от сегашното селище голяма поляна Дервиш алан /Дервиш айлищери, Дервишкото//от дервиш - шиитски монах и алан - поляна/. Според френският лекар на турска служба С.Ф. Поайе, който преминал през Беленската котловина през 1859 г., тогава в околностите на днешното село били разпръснати в отделни махали около 60 къщи, в които живеели към 300 души.

Кога станало събирането на близките махали в едно по-компактно и по-укрупнено населено място не е известно, но това вероятно станало след споменатата 1862 г., когато в най-голямото местно селище при р. Юренджик дере избухнала чумна епидемия. За да спрат заразата, тогава тамошните селяни извършили една, според етнологът Владимир Демирев, особена и често срещаща се в традиционната народна култура обредна практика за обезпечаване срещу болести - изградили около селото си плет от клони за защита от чумата. Когато, обаче, съоръжението не успяло да спре епидемията, местните го съборили, като вероятно именно от това действие идват наименованията и на селището, и на близката река /защото юрен означава точно съборен, сринат, срутен, като в конкретния случай се има предвид събореният плет/. След разтурването на оградата селяните запалили цялата си махала, всичкия си инвентар и дрехите си, а за да не се виждат голите им тела, се покрили с шума, и се заизкачвали нагоре по планината към по-здравословно място. Оцелелите от чумата жители на Юренджик дере изминали около 1.5 км. на северозапад и се настанили в сегашния център на Градско, който в миналото се наричал местност Чешле яня /До Студеното място или До Влажното място/. Към тях по-късно се присъединили и бежанци от разположеното край тогавашното Касъм баба текке съседно шиитско село Йени кьой /сега Новачево/, които били прогонени от заселили се там татари-сунити, а към новообразувалото се селище в Чешле яня, вече с наименованието само Юренджик /Развалини/, след време придошли и жители на всички околни махали. Като първи фамилии, които се настанили в новото населено място, станали известни три рода - Кърсали, Чобаноолар и Рашидоолар, а край техните къщи скоро се заселил и българинът от гр. Шивачево Иван Камбуров. От онзи период до днес се запазило наименованието и на един от кварталите на новообразувалото се селище, който бил наречен Кърджалийската махала, по фамилията на първото заживяло в него семейство.

По време на кърджалийските размирици областта Белялик, в която е и с. Градско, се превърнала в главен пункт на местните разбойнически банди. Те пък, от своята главна база в близкото с. Боров дол, не излизали от котловината направо през главните й изходи, а поемали първо на изток към Градско, след което се насочвали на север от него към главното било на планината, ползвайки вървище, наричано и до днес Кърджалийската пътека. След Берлинския конгрес селището останало в Източна Румелия, като границата със съседната държава Княжество България била прокарана в непосредствена близост с махалите му по централния гребен на Балкана. Според тогавашните преброявания на населението, през 1880 г. в селото живеели общо 225 души, от които 19 били българи, 203 турци и 3 цигани. В периода 1906-8 г. обаче от гр. Шивачево тук се преместили за постоянно още няколко български семейства. В онези години в Градско била построена казарма с конюшни за конете на румелийските граничари, като граничната им застава била разположена точно над селото на около 300 м. на запад от историческата Агликина поляна. Според местните, останките от заставата могат да се видят и сега, а сградата й била обърната с лице на юг, което показва, че е възможно постройката да е и с по-стар произход. По онова време войниците се придвижвали от селището към билото на планината с коне и давали караул при вековен бук, който се извисявал на около 200 м. от заставата. Поради това, тукашните селяни нарекли местността с поста Караул каин енна /Караулът при бука/. През 1898 г. в северния край на Градско били построени джамия и турско училище, през 1927 г. било издигнато и българско школо, а през 1928 г. било открито и сегашното читалище „Искра“. През 1934 г. при преименуване на голяма част от турските селища в България от комисията решили, че думата юренджик е указание за развалини на стар град, затова нарекли селото с българското име Градско. През 2003 г. в селището била изградена съвременната църква „Св. Неделя“, чиято сграда била издигната съвместно от местните християни и мюсюлмани. В наши дни през лятото на храмовия празник 8-ми юни се весели цялото село, като тогава местните правят и курбан. Днес селището е разделено на три квартала - Горна, Долна и Средна махала, но поради намаляване на броят на населението, тукашните училище и детска градина са вече затворени, затова се ползват тези в съседното с. Новачево. Туристическите маршрути, които могат да се предприемат понастоящем от с. Градско към планината, са по спускащите се от билото й на юг два по-дълги странични рида - Арпалък бурун и Чардакма, както и по черния път, следващ долината на разделящата ги р. Саса дере.

41.1. с. Градско-рид Арпалък бурун-седловина Дяволското - качване

Сред всички маршрути от Градско към Стара планина най-интересен е като че ли този, водещ по рида Арпалък бурун на север към стърчащите над селището върхове Коджамар и Соуджака. Началото на прехода е в разположената в центъра на селото Средна махала, застроена над бившата вече местност Чешле яня, откъдето, за да се избегне поне отчасти първоначалното по-стръмно изкачване към Балкана, се поема покрай чешма и магазин по главната улица на Градско на североизток. В тази посока се достига скоро до табелата за край на населеното място, завива се покрай нея на север и след 10 мин. се излиза при последните къщи на селището. От тях се продължава по черен път в обратната северозападна посока, като се пресича намиращата се в най-долния край на рида Арпалък бурун и леко наклонена към махалите на Градско гола поляна, носеща точно подобно наименование - Джиданлъка /Полегатото/. Оттук в близката далечина, вдясно и на североизток от друма, се виждат долината на Саса дере и отсрещния рид Чардакма, както и едно доста открито и обширно пространство, заето от местностите Солак тарла /Лявата нива/ в по-голяма близост до селището и Зюмбелия /при топло и влажно време тя се покрива с диви зюмбюли /синчец//, разположена малко по-надалеч към реката. През поляната вървището се насочва постепенно към покрит с боровата гора Езминя /Следата/ нисък връх, който се нарича Елиджа доору /Ветровит връх, Ветровала/802 м./ и който, въпреки малката си надморска височина, доминира над цялата околност. Преди да достигне до подножието му обаче, друмът пресича по диагонал и пасището Зайкина нива, наречено така, защото местността е вече отдавна изоставена и се е покрила с храсталаци, в които са започнали да се въдят зайци. 15 мин. след последните къщи на Градскосе достига в полите на планината до важен разклон, при който се събират и разделят няколко черни пътя /25 мин. след началото/. Над него следва заобикаляне на вр. Ветровала от север през едноименната местност Елиджа доору, вдясно от която остава дълбок и стръмен дол, носещ интересното наименование Акче ювез /Белезникава скоруша//скорушата е особен вид плод, нещо средно между ябълка и круша, за който хората казват: “Скоруша - ни ябълка, ни круша“/. По-нагоре с плавно изкачване по диагонал почвеното шосе подсича Ветровала и от северозападната му страна излиза на малката и равна седловинка Гьола, наречена така, защото в единия й край наистина има малка заблатена локва. От тази местност започва вече същинското изкачване по маршрута, преминаващо през сух и опороен терен /вероятно през местността Имам саанъ /Стръмнината на имама//, който е покрит с ниски скали и със засадена от хората борова гора, изсичаща се в момента на поне няколко места.

При изкачването над вр. Ветровала от дясната източна страна на пътя се вижда ниското и плоско на темето си връхче Долай тарла /Околната с ниви//910 м./, а вляво от трасето на друма се отделя тясно трупчийско разклонение, насочващо се към близките сечища. 25 мин. след събирането на черните пътища се достига до изкуствено заравнена площадка, при която трасето на друма внезапно свършва /50 мин. общо/. От неговия край може да се продължи напред както водоравно по широка пътека, така и без каквото и да било вървище, като се следва дълга затревена ивица, извиваща с малък наклон нагоре по билото на рида в посока на близкото безименно връхче Кота 930. След като се заобиколи и тази могила се слиза от северозападната й страна, където се достига до второ, много по-широко вървище /навярно Курдан йолу - Износеният път или Вълчият път/. От разклона двете пътеки продължават заедно напред, като завиват на север и с плавно изкачване пресичат суха и силно опороена от стихиите местност, дала вероятно заради вида си наименованието Износеният път. По-нагоре се изкачва нисък превал, от който се открива прекрасна панорама на изток към долината на р. Саса дере, като тук вървището се събира с още една пътека, достигаща до това място именно откъм потока. След превала се продължава водоравно по същия каменист и песъчлив терен, като се заобикаля горист дол. В този участък вляво и върху самото било на рида остават двете споменати по-рано местности Долен и Горен арпалък с разположения между тях и пътеката къс и тесен страничен рид Кеклик бурун /кеклик - вид фазан/, а на североизток се отделя още едно миниатюрно хребетче, носещо наименованието Харманджик /от харман - равна и кръгла местност за вършеене/. Приблизително тук се достига в най-голям близост и с първия от двата най-високи местни върха - Коджамар, затова е добре именно на това място да се кажат няколко думи за него.

Районът край изключително странния като вид и форма Коджамар представлява дълго, тънко и бяло на цвят било, което е плоско на север, затова и местността в тази посока се нарича Дюз кая чаир /Пасище при равната скала/, а на юг е голо и е заето от отделни ниви, една от които би трябвало да бъде Добруджа чаир /по прякорът на своя собственик-турчин, изселил се някога от областта Добруджа/. На югозапад обаче върхът, а и целият рид край него, са разцепени на две, като на мястото с разлома се е образувала дълбока и скалиста пропаст /местност Малаглука/. Според тукашните селяни, край Коджамар уж имало и езеро, но това вероятно се отнася до разположената на север от него местност Карагьолджук /Черната локва/, от която извират два пълноводни потока - спускащото се на югозапад към с. Градско Коджамар дере и изтичащата на запад река Тоз кая /Прашната скала/. При Коджамар от главния рид се отделят и два по-тесни и къси странични хребета - този, който се насочва на изток към долината на р. Саса дере, е кръстеният на върха рид Коджамар, а другият, който се спуска на югозапад от темето му, носи наименованието - Читак бурун /Нос Потурнака/. Освен водещите началото си от местността Карагьолджук две реки, от Коджамар извират още два потока - разделящата Читак бурун от главния рид едноименна река Читак дере и спускащата се от върха право на юг към с. Градско р. Улуклу дере. Странният изглед на местността край Коджамара, с разцепеният на две терен и с дълбоката пропаст под него, са породили множество легенди, според една от които, когато тук било море, върхът стърчал над водата, а местните си връзвали лодките за него. От това уж останала и една метална халка, която доскоро стърчала забита в скалите край темето на Коджамар и която, според тукашните иманяри, била белег за скрито в околността имане.

Наред с интересната георграфия около върха, доста странно и непреводимо е и неговото наименование. Най-популярното местно тълкувание за името гласи, че то произлиза от думата коджа /голям/ с наставка ман и означава просто Голямото /затова названието се превежда от турски на български най-често именно като Голямата скала/. Други обаче оспорват подобно значение на топонима, тъй като на запад от местността извива Малката река, и свързват наименованието с друга подобна дума - коджана, означаваща в буквален превод възрастна майка /т.е. майка на родителите или баба/. За последното значение на името се разказва и случка с някакъв овчар, който уж се изкачил до върха, замаял се от гледката и се подхлъзнал в пропастта, а докато падал, извикал коджана /стара майко/. От страх обаче човекът се объркал, затова вместо тази дума, от устата му излязло по погрешка само непреводимото коджамар. Според трети пък, името идва от някаква маара /пещера/, която уж била разположена в местността, но която никой досега така и не е успял да намери, като именно заради това на върхът от време на време му викат още и Голямата пещера. Краеведът Стефан Джагаров пък свързва топонима с името на т.нар. Царица Мария /известна още и като войвода Марина или вдовица Мара/, която, заедно със синът си Стоян и Мирчо войвода, станали ръководители на Второто Търновско въстание, а при неговия разгром достагнали с една от четите си чак до сегашното с. Градско, където били разбити точно при кръстения след това на знатната българка вр. Коджамар. Известна яснота за истинското значение на топонима внася проф. Йордан Заимов, според когото, името произлиза от турските думи коджа /голям/ и мар /чешма, извор/ и означава просто Голямата чешма.

В наши дни широката пътека не изкачва Коджамар, а го заобикаля водоравно от изток, като при това подсичане на върха се навлиза във вековната букова Темна гора и с малки изключения оттук до главното било на планината се върви само през нея. На това място пътеката заобикаля от запад дола Кара кая алчак /Черна скала в падината/, пресича нисък рид и 35 мин. след края на черния път достига до масивна каменна чешма с изрязани от гуми на камион корита, разположена в местността Коджамар аркасъ /Срещу Коджамар//85 мин./. Зад водоичточника следва заобикаляне на вр. Коджамар и от север, като в този участък вековните дървета са силно разредени от жестока сеч. За сметка на унищожената природа обаче, пътеката става все по-широка, като 5-6 мин. след чешмата прераства в черен път /90 мин./. По него пак водоравно се пресича блатиста местност с много извори, разположена точно под споменатия Карагьолджук, подминава се огромен вековен бук, оставащ вдясно, и 10 мин. по-късно се излиза от гората на билото на основния рид и в дъното на дълбоката и гола седловина между върховете Коджамар и Соуджака /100 мин./. В наши дни по средата на поляната, и вдясно от пътя, се вижда масивен дървен заслон, пред входът на който шурти вода от голяма каменна чешма, а вляво се издига нисичката могила на Дядомаринов връх /1058 м./. От седловината към билото на планината може да се продължи по два начина - по черния път, който оттук завива на изток и се спуска към долината на р. Саса дере или по широка пътека, водеща право на север точно към върха на Балкана. За да не се изгуби набраната до този момент височина, от седловината към крайната цел на маршрута е най-добре да се продължи на север по широката пътека, която пресича още едно равно и мочурливо място, заобикаля ниския Дядомаринов връх от изток и след 10 мин. достига до ограда от бетонни колове /110 мин./.

По незнайни причини, но най-вероятно за водоснабдавяне, някога тази част от гората била заобиколена с масивна ограда, затова пред коловете й пътеката внезапно свършва. Днес обаче телената мрежа на съоръжението липсва, а понеже мястото се намира под самия Соуджака, затова оттук към върха може да се продължи и направо през лесовете, с плавно изкачване на северозапад. Издигането към върха става все през същите вековни букови гори, които в тази им част са силно разредени, затова придвижването през тях е много бързо, доста лесно и особено приятно. Според мнозина, името Соуджака би трябвало да се преведе като Студенец, а това отговаря най-пълно на плоското му и стърчащо над всичко в околността теме, брулено директно от студените зимни ветрове. Местните обаче изговарят наименованието на върха още и като Су аджака /Воден комин/, което също би могло да бъде вярно, тъй като околностите му изобилстват с извори, а и от склоновете му водят началото си още две пълноводни реки - на изток покрай едноименния рид Су аджака се отделя Саса дере, а на запад между страничните ридове Тоз кая /Прашната скала/ и Орта бурун /Среден нос/ протича също така едноименната река Соуджак дереси. Тук е и най-красивото място по целия маршрут, защото местността е била заобиколена за дълги години с ограда, която е способствала за запазване на природата дива и непокътната. Разстоянието от оградата до Соуджака изглежда минимално, но това е само на пръв поглед, тъй като склоновете на върха са доста стръмни, а до темето му остава да се преодолеят около 200 м. денивелация, затова е най-добре изкачването до него да става по диагонал. 15 мин. след пресичането на оградата се достига на северозапад до пътека, белязана с маркировката на местното горско стопанство - бяла и черна водоравни ивици /125 мин./. Вървището е много широко и води в същата северозападна посока към главното било на планината, като заобикаля вр. Соуджака почти през темето му от запад. По тази пътека, обаче, се върви само около 5 мин., след което тя постепенно прераства в почти водоравен черен път /130 мин./. Напред по друма се преминава през няколко малки сечища край връх Кота 1176,пресичат се изворните области на реките Соуджак дереси и Саса дере и, като се траверсира най-горната част на отделящия се на запад рид Орта бурун, се слиза за около 15 мин. със стръмно спускане надолу до централния гребен на Балкана в средата на дълга и равна седловина /145 мин./. Краеведът Стефан Джагаров нарича местността, в която пътят достига до главното било, Дяволското, но на картата тя е отбелязана ката Сакънлъка. Седловината е кръстопътна, като до нея, освен друмът откъм вр. Соуджака, се изкачват и още две по-широки съвременни почвени шосета - едното идва от югозапад по долината на Малката река и се нарича Гедикоолу яня /Път до седловината/, а другото достига до тук от югоизток по коритото на р. Саса дере и носи наименованието Памукчи йолу. Понастоящем горите край Сакънлъка се изсичат, като средните части на седловина са превърнати в огромен склад за добитите в близката околност огромни количества дървен материал. Денивелацията от с. Градско дотук е около 600 м.

Центърът на с. Градско

Новата църква на селото

От центъра на север

От центъра на селото първоначално се поема на североизток

В края на на Градско се завива по стръмна улица пак на североизток

При последната къща се прави нов завой на северозапад, като се следва вече черен път

Пътят завива покрай последната ограда на селото

Възвишение Ветровала остава от лявата страна на пътя

Пътят следва дола Акче ювез до неговия край при седловина Локвата

При седловина Локвата пътят се качва на билото на рида Арпалък бурун

Седловина Локвата

Краят на черния път в началото на заравнена площадка

Заравнената площадка, при която е краят на черния път

От края на черния път се продължава по пътеката Курдан йолу /Износеният път/ на север

Долината на река Саса дере с върховете Коджамар и Соуджака

От главното било на югозапад към върховете Коджамар и Соуджака

133

Соуджака и Коджамар, снимани от северозапад

С увеличение към вр. Коджамар

И към вр. Соуджака

На билото на планината пътят излиза на поляната Сакънлъка

Част от поляната Сакънлъка със складираните на нея отсечени дървета

2019 12 28 123432

Профил на маршрута

Публикувана в с. Градско

Продължава...

Четвъртък, 17 Август 2017 13:29

47.1. гр. Етрополе-вр. Камишов камик-вр. Баба-седловина Пряслупа

Публикувана в гр. Етрополе

Продължава...

Четвъртък, 17 Август 2017 15:44

47.4. гр. Етрополе-вилно селище Елен-седловина Кашана-вр. Мургана-седловина Пряслупа

47.4. гр. Етрополе-вилно селище Елен-седловина Кашана-вр. Мургана-седловина Пряслупа - слизане

Денивелация - 1000 м., време на движение - 4.00-4.30 часа, разстояние - 19.2 км.

Маркировка: от седловина Пряслупа до седловина Кашана - бяло-червено-бяло и ЗКМ, от седловина Кашана до гр. Етрополе - немаркиран

Изтегли: GPS-трак

Най-прекият път за слизане от седловина Пряслупа към град Етрополе е на север, към разтворилата се натам точно погледа обширна долина на река Малки Искър. Хоризонтът към нея обаче е напълно препречен от съвременния открит рудник Елаците, чиято гигантска дупка може да се заобиколи само ако се следва на изток главното било на Стара планина. Поради тази причина, от Пряслупа към Етрополе се поема с лек наклон нагоре по централния гребен на Балкана и по поставената по него туристическа маркировка на пътеката Ком-Емине, като първоначално се върви в указаната източна посока към близкия, оголен, двуглав и съвсем плосък на темето си връх Мургана /1639 м./. В недалечното минало височината била наричана от местните турци Бузлукая, което име е със същото значение, като това на историческия вр. Бузлуджа, и означава леденостудена скала. Произходът на топонима пък е свързан с мразовитите и хладни извори, които бликат между скалите по южните склонове на Мургана и дават началото на няколко къси рекички - Илиндерска, Беленска, Равненска и т.н. От Пряслупа към Мургана първо се заобикаля оставащия в хвойновите храсти на север извор Дерин чучур /Дълбоката струя/, захранващ Равната река - основен начален приток на Малки Искър, а малко след това се подминава и спускащата се в същата посока Крапа /т.е. Къса/ рътлина. Разстоянието между седловината и поставена на по-ниската източна кота на Мургана триангулачна точка за отбелязване на височина се изминава за около 20 мин., при денивелацията от едва петдесетина метра. От темето на върха се продължава с доста по-стръмно спускане на североизток пак по билото на планината към най-ниското място по него - седловина Кашана, през която преминава трасето на древния Златишки проход, свързващо градовете Етрополе и Златица и заобикалящо рудник Елаците от изток.

При слизането от Мургана в посока на дълбоката седловина Кашана веднага се губят около стотина метра височина, като в тяхното начало се върви по тясна пътека, прерастваща в подножието на върха в по-широк черен път. С достигането до друма трасето му почти незабавно извежда до дългата и плоска седловина Равна /Равна поляна/, през оголените пасища на която се продължава на изток към две ниски, заоблени и тревисти височинки, разположени в самия край на местността. Тук вляво от билото на планината се отделя към долината на Малки Искър хребетът Дебели рът, в горите на който по време на Септемврийското въстание през 1923 г. се крили въстаници от близките селища, а между неговите склонове и поляната Равна остава ниското безименно връхче Кота 1565 с малка сграда на темето му. По Дебели рът е трасирана пряка пътека, която води към долината на реката и Етрополе, затова още тук може да се завие към града. Вървището обаче е тясно, стръмно и немаркирано, като освен това по него не се спестява и кой знае каква част от разстоянието до селището. Предвид тези обстоятелства е добре, преходът да продължи отново на изток по удобно белязаното с гъста колова маркировка равно било на Балкана. Няколко минути след заобикалянето на вр. Кота 1565 по гребена на планината се достига до място, при което от основния път се отделя странично разклонение, водещо на югозапад към остоящата на около 15 мин. оттук хижа Мургана. От този разклон може да се слезе без пътека на юг и до асфалтово шосе, водещо от хижата към интересуващата ни седловина Кашана. Малко след това кръстовището, на около 20 м. вляво от пътя и северно от главното било, се появява голямата каменна Попова чешма /Попова чучурка/, като разстоянието от вр. Мургана до нея се изминава за около 10 мин. /30 мин. след началото/. От чешмата на север се спускат няколко потока, носещи сборното наименование Калните дерета и пълнещи с водите си началния приток на Малки Искър - Равна река. Покрай най-западния от тези ручеи се спуска белязан със синя туристическа маркировка пряк почвен път, водещ пак в посока на гр. Етрополе. На това място главното било на планината също може да се напусне и да се предприеме слизане било към Равната река и града на север, било на юг към шосето, водещо от х. Мургана към седловина Кашана. Ала ако за спускане към селището ще се ползва трасето на Златишкия проход, тогава от Поповата чучурка трябва да се продължи за пореден път на изток по главния гребен на планината. Натам по него се достига съвсем скоро до източния край на Равната поляна, като преди това се преминава покрай малкото езеро Кайлъгьол /Гьола, Попов гьол/. Тук в случая думата кайлъ е използвана, за да се обозначи място, около което има скали. Въпреки наименованието на езерото обаче, около него няма никакви зъбери, канари или каквито и да било по-големи камъни, а само двете споменатите малко по-горе ниски, голи и покрити само с тънки треви връхчета, по-високото от които остава вляво от пътя и се нарича Равна чука /1508 м./.

В края на седловина Равна главното било на Балкана завива леко на североизток, а пътят преминава между двете ниски могили и достига до трети хълм, оставащ вляво. Това възвишение се нарича Севля сърт /Кипарисово бърдо//1508 м./, а на темето му се вижда голям паметник, бележещ мястото, на което по време на Освободителната война бил разположен командният щаб на руските войски, начело с генерал Брок. Тогава върхът бил избран за армейски щаб, заради панорамата, която се открива от него, въпреки ниската му надморска височина. Макар да изпъква съвсем слабо над околността, в миналото Севля сърт бил същинска наблюдателница, тъй като по-голямата част от склоновете му били оголени. Те са такива и днес, затова тук пътят може да бъде изоставен за кратко и върхът да бъде изкачен само за няколко минути без пътека. За отбелязване на това място е, че по източния склон на Севля сърт наистина има кипариси, както и останки от стар път. От темето на хълма се слиза плавно и пак без пътека отново на изток, като напуснатия малко преди това почвен друм се достига пак при т.нар. седловина Прешнакова поляна /по родовото име Прешнаков, а то от преснак - прясно мляко/, разложена между Севля сърт и стоящия на изток от нея връх Невижда тепеси /1481 м./. Последната височина, и по-точно разположеното някъде край нея Хайдушко кладенче, са важни за нашата история с това, че при тях се водило сражение между четата на Панайот Хитов и Филип Тотю и турска потеря, идваща откъм гр. Златица. От Поповата чучурка през вр. Севля сърт до Прешнакова поляна се върви общо около 20 мин. /60 мин. общо/. В дъното на седловината се достига до нов важен разклон, при който черният път напуска билото на планината, завива на югоизток и, като подсича вр. Невижда тепеси от юг, се спуска до Кашана. На това място обаче от друма се отделя маркираната пътека КЕ, заобикаля по главния гребен на Балкана вр. Невижда тепеси водоравно от запад и север и също слиза до седловината. От само себе се се разбира, че от разклона може да се продължи както по почвеното шосе, така и по пряката пътека. Ако за слизане се избере вариантът с пътеката, тогава по трасето й се завива на североизток и веднага се навлиза в особено красива стара букова гора, в която склонът на вр. Невижда тепеси се нарича Шишков рът, а спускащото се през дърветата старо вървище - Шишков път. Местността тук представлява тънък хребет, по който пътеката отново се разширява до по-широко почвено шосе. Гъстите букови гори по Шишковия рът дават началото на още два потока, които също се спускат на север, събират се с Равна река и заедно с нея образуват едно по-голяма водна артерия - река Невижда /нарича се така, защото бреговете й са напълно обрасли с въпросните широколистни гори и са плътно затулени чрез тях от слънцето/. След заобикалянето на вр. Невижда тепеси наклонът надолу постепенно се увеличава все повече, като по стръмния скат се слиза след още около 20 мин. до малка полянка, в северния край на която стърчи нисичкото връхче Айдук камък /1385 м.//80 мин./. В средата на местността пък се издига висок метален паметник, според който, през зимата на 1877 г. тук бил лагерът на руските войски, превзели Златишкия проход. В източния край на поляната се достига до възловата седловина Кашана, която е най-ниското място в тази част от билото на планината, но същевременно е и най-високото по отношение на преминаващото през нея трасе на Златишкия проход /85 мин./. Денивелацията от вр. Мургана до тук е около 250 м.

Освен прекрасна и удобна за почивка местност, Кашана е и изключително важна поради няколко основни орографски, хидрографски и инфраструктурни причини. Първо, седловината е граница между старопланинските дялове Етрополска планина на запад и Златишко-Тетевенска планина на изток, като според някои автори тя е част и от разделителната линия между Централна и Западна Стара планина. От поляната с паметника се открива пространна панорама на изток именно към Златишко-Тетевенския дял на Балкана с амфитеатрално разположените по него върхове Капалу, Кордуна и Свищи плаз, в подножието на които се виждат вдясно от пътя и сградите на близката хижа Кашана. Второ, седловина Кашана се намира в средата на два много обширни водосборни басейна, даващи началото на двете най-пълноводни реки в този участък от планината - Малки Искър на север и Клисекьойска река на юг, а точно по техните долини през Античността било прокарано трасето на Златишкия проход /един от малкото случаи в Стара планина, при които античен път е трасиран не по билото на гол и плавно спускащ се рид, а по усойната долина на река/. Трето, местността е кръстопътна, защото тук се събират и разделят всички основни вървища и друмища в района, най-главният сред които е Златишкия проход. Именно с този път е свързано и наименованието на седловината, което идва от турското кашан /пикаене на добитъка/. В миналото на товарните животни по вървището била давана почивка едва след като те изкачели неговия превал при седловината, затова точно на нея те вършели и своите физиологични нужди. Турският топоним Кашана е сходен с подобните му по значение български наименования Пикай кон, Опикан дол и други и е много характерен за част от превалите на планинските ни проходи. Освен сегашното главно шосе, днес на около 100 м. в югоизточна посока от седловината се вижда голяма каменна чешма, от задната страна на която се изкачва в източна посока лятната пътека КЕ. Зимната пътека КЕ пък продължава оттук стръмно нагоре и на североизток по широк черен път към близкия вр. Капалу. От Кашана се отделя и още един черен път, който води водоравно на северозапад към хижа Стражата. Наред с всички други вървища, в миналото едно разклонение на Златишкия проход продължавало от Кашана по главното било на планината на югозапад по Шишковия рът. В тази посока друмът излизал над буковите гори и там се раздвоявал, като единият му край се спускал по голите поляни на рида Заногата на юг, а другият покрай върховете Бабин кукул и Петровден водел на югозапад към село Челопеч. В наши дни точно по същите поляни на рида Заногата ще преминава новото трасе на прохода, което вече е почти напълно готово.

От седловина Кашана към гр. Етрополе се продължава на северозапад по съвременното асфалтово шосе на Златишкия проход, официално затворено през цялата година заради многото си завои, стръмни наклони и голяма надморска височина. В древността обаче пътят бил особено интензивно използван, като по неговото трасе преминали владетелите Александър Македонски, Исак I Комнин, Исак II Ангел и т.н. В наши дни веднага след Кашана шосето заобикаля от север вр. Айдук камък и се спуска много стръмно надолу към обширната долина на Малки Искър, която гледана оттук прилича на гигантски дълбок казан, зобиколен отвсякъде с високи върхове. След отделянето си от главното било на планината при седловина Пряслупа началният приток на реката - потокът Равна, първоначално тече в посока изток-североизток. Достигайки до пътя в дъното на огромния казан обаче, ручеят се събира с водите на Калните дерета, променя наименованието си на р. Невижда и, като завива покрай шосето на север към гр. Етрополе, навлиза за кратко в тесен и скалист пролом. В по-близкото минало целият този стръмен, дълбок и горист район на север от седловината Кашана бил свърталище на няколко често нападащи пътниците по прохода хайдушки чети, най-известната сред които била тази на Яко войвода и неговият помощник, помакът Качамачко. В самото начало на слизането точно над пътя се вижда самотна скала, като именно тя била наблюдателният пункт на тази шайка разбойници. Днес трасето на прохода не се поддържа от Агенция пътна инфраструктура, затова 15 мин. след седловина Кашана се преминава покрай изоставена бетонна чешма с ръждива тръба вляво от друма, а под нея е достига и до началото на просторното долинно разширение на Равна река /100 мин./. От тук в западния край на долината се вижда вход на минна галерия, а в източния е дупката на новия тунел под седловина Кашана, който след официалното пускане на новото трасе на пътя ще съкрати голяма част от разстоянието между градовете Златица и Етрополе. Въпреки че тунелът все още не е пуснат в експлоатация, тръбата му под Кашана е отдавна прокопана и през нея постоянно преминават автомобили. Около отворът на този тунел пътят пресича две от Калните дерета, спускащи се откъм вр. Невижда тепеси на север, и в края на долинното разширение завива на северозапад. 15 мин. по-надолу се пресичат и другите две Кални дерета, идващи откъм чешмата Попова чучурка, като тук се подминават и спускащите се покрай тях черни пътища, един от които е белязан със синя маркировка /115 мин./. 5 мин. след разклона с почвения път, по който са поставени туристическите знаци, трасето на Златишкия проход се спуска до местността Кантона и до Равна река в дъното на обширното й долинно разширение /120 мин./. Тук от шосето се отделя черен път, който завива на запад и срещу течението на реката се изкачва към рудник Елаците. При достигането до Равна река Златишкият проход продължава покрай нея на север, пресича мястото, в което тя се събира с Калните дерета и се превръща в р. Невижда, и до гр. Етрополе следва непрекъснато водите й.

10 мин. след разклона в месността Кантона вдясно от шосето се отделя още един маркиран черен път, който се изкачва по стръмните склонове на близкия Черновръшки рид /Заногата/ на североизток към х. Стражата /130 мин./. След това разклонение шосето влиза в споменатия тесен пролом на реката, като тук отделящите се от билото на планината в близост до Кашана два най-дълги и главни за района хребета - разположеният вляво рид Кацамар и оставащият от дясно Заногата, се приближават съвсем близо един до друг. Реката и пътят пък вървят по права линия между тях на север, като след 15 мин. излизат от пролома при водослива с потока Кози дол. От тук напред долината постепенно започва да се отваря отново, като през нея се достига съвсем скоро до чешма вдясно от пътя и до при още едно разклонение, водещо също вляво от шосето към рудник Елаците /145 мин./. От седловина Кашана до това място асфалтът на Златишкия проход е силно изровен и шосето е покрито с низ от безброй дупки. Заради откритата мина обаче, оттук до Етрополе пътят вече се поддържа и е в много добро състояние. Местността на север от разклона по протежение на новоремонтираното трасе на прохода се нарича Радин дол,като в нея се подминава оставаща вляво масивна помпена станция. От дясната страна на прохода пък от склоновете на околните хълмове към долината на реката се стичат многобройни потоци, по-важните от които са Малък Кози дол и самата река Радин дол. В миналото тук край пътя се издигали и сградите на горски пункт, който носел същото наименование, като това на местността - г.п. Радин дол. При водосливът на Невижда с едноименната река пътят завива на запад, като от северната му страна остава късият, но много стръмен и горист страничен рид Черешовица. 10 мин. след отбивката за рудника се достига до нов разклон, като при него от пътя се отделя втора маркирана пътека, изкачваща се по билото на рида Черешовица към х. Стражата /155 мин./. Вървището е белязано с жълто-бяла маркировка и се нарича Пътека „По стъпките на Бенковски“. Оттук напред трасето на Златишкия проход става все по-равно, взема отново северна посока и постепенно навлиза във второ голямо долинно разширение, в края на което е разположен гр. Етрополе. През следващите 20 мин. се преминава последователно покрай устията на реките Негарщица от ляво /именно от сливането на Невижда с Негърщица се образува преминаващата през селището р. Малки Искър/ и Черешовица от дясно и се достига до Вилно селище Елен /175 мин./. То е разположено в началото на споменатото второ голямо долинно разширение, като при къщите му по-стръмното слизане по маршрута завършва окончателно. Денивелацията от седловина Кашана до това място е около 600 м. От вилното селище до гр. Етрополе се върви още 50-60 мин. почти водоравно, като се преминава през местността Баш Самоков и разположената в нея Пунчовска махала /235 мин./.