гр. Габрово /Соколски манастир/-седловина Шипка-вр. Шипка

Оценете
(3 гласа)

63.1. гр. Габрово /Соколски манастир/-седловина Шипка-вр. Шипка - качване

Денивелация - 650 м., време на движение - 2.00-2.30 часа, разстояние - 7.1 км.

Маркировка: бяло-зелено-бяло

 2013-11-01 101200

  Изтегли: GPS-трак      

     

Град Габрово

                Град Габрово е разположен на около 400 м. н.в. по двата бряга на тесните и дълбоки долини на река Янтра и притоците й Жълтешка, Паничарка, Синкевица, Сивяк и др. Селището се намира в северното подножие на Балкана и при входа/изхода на Шипченския проход от него, като отстои на 29 км. на югоизток от град Севлиево и на 45 км. на югозапад от град Велико Търново, а самият му център е изграден върху монолитна скална тераса с височина 4 м., заобиколена от възвишенията Петкова нива, Градище и Баждар. Най-старото поселение под днешното Габрово се появило първоначално на десния бряг на р. Янтра около двата пълноводни извора Топлика и Извора, като впоследствие към него се присъединили десетките днешни квартали на града, които възникнали през различни епохи, имали различни функции и се променяли непрекъснато през годините както по големина, така и по облик, организация, население и причини за заселване. Според роденият в габровския край известен български езиковед и ономаст Николай П. Ковачев в близост до мястото, при което се сливат споменатите по-горе потоци, се образувало дълго долинно разширение, което позволило появата на закътаното сред тукашните планини малко селище и последващото му бурно развитие и разрастване. Град Габрово е естествен център на целия регион и постепенно се е превърнал в най-значимото по размери и жители населено място от двете страни на Централна Стара планина /а и най-дългото в цяла България/, затова и понастоящем е обявен за административен, стопански и културен център на едноименната Габровска област. Наред с благоприятното му местоположение, за въздигането на селището най-вероятно е спомогнало и обстоятелството, че се намира край естествения път през Стара планина, свързващ простиращите се на юг и на север от кварталите му равнинни области Мизия и Тракия. През годините Шипченският проход също се развивал постепенно както и самия град, като в наши дни трасето му е една от най-значимите пътни артерии в страната, част от Паневропейският транспортен коридор 9. През 20-и в. до селището достигнала и новоизградената ж.п. линия Габрово-Царева ливада, чрез която градът бил свързан с националната ни железопътна инфраструктура. Още от незапомнени времена околностите на Габрово били населени с безброй села и махали, голяма част от които днес са квартали на селището. Предвид това, според последното преброяване на населението от 2011 г. в града пребивават за постоянно повече от 59000 жители, почти всички от които са българи и православни християни.

                За най-старата история на гр. Габрово липсват каквито и да било писмени източници, затова за нея може да се съди само по косвени доказателства и по запазени сред местното население древни предания и легенди. Същото се отнася и за местоположението на първото населено място в околността, което многобройни сказания поставят все в различни точки на съвременния град - при извора Топлика, около Каменската воденица, завлечена от водите на р. Янтра при голямото наводнение през 1897 г., или пък при съществуващия и до днес Гунин кладенец. Според най-разпространената легенда за възникването на Габрово, градът започнал своето съществуване преди около 250 години, когато тук се заселил някой си Рачо Ковача /или Колю Ковача/, син на търновската болярка Божана. Заради безчинствата на турците, жената избягала в Балкана и станала основателка на кръстеното на нея село Боженци, а по-късно синът й се настанил край Янтра и издигнал край коритото на реката първата габровска къща. В града е запазена дори и песен за Рачо Ковача, който слизал от Боженци до Шипченския проход, за да подковава конете на преминаващите по пътя търговци. Ала за възникването на града има поне още осем основни легенди, почти всички свързани с бликащите в сегашния център на селището извори Топлика и Извора. Според някои от преданията, вероятно около 1750 г. дванадесет семейства от преселници изсекли габрака около Топлика и се настанили край него, за да са в по-голяма близост до оставащата точно над тях старинна църква Св. Иван, а събитието, като че ли, се потвърждава и от намерените именно на това място и свързани пак с този храм предмети от съответната епоха. Друга легенда гласи, че в близост до Шипченския проход боженчани построили първо две големи воденици на р. Янтра, а впоследствие в габъровата гора до тях се настанил и някакъв ковач. Трета легенда е, че в миналото на мястото на днешното Габрово най-вероятно имало турско беклеме /стражарница/, около което възникнало селището и т.н., и т.н.

           Малко по-различна от споменатите легенди за възникването на Габрово е само тази, според която, след въстанието на братята Петър и Асен и повторното възстановяване на българската държава, в деня на Св. Архангел Михаил през 1190 г. българските войски нанесли поражение на византийската армия в близката до града местност Мъхченица. В чест на тази победа в околността били построени две големи църкви - едната в сегашния център на град Трявна, а другата в този на съвременното Габрово. По-късно през 1237 г. /или 1234 г./ по време на властването на цар Иван Асен II през Стара планина били пренесени от Тракия към Велико Търново мощите на светицата Св. Петка Българска, като участниците в процесията преминали през Балкана именно по Шипченския проход и уж спрели за нощувка и почивка точно на мястото, където се намира днес централната част на Габрово. Във връзка с това събитие, през 1238 г. в района също били построени няколко църкви, една от които с името Св. Петка била издигната пак в сегашния център на града /северно от съвременната църква Успение Богородично/. И наистина, архитектурата на останките от стария храм Св. Петка дават основание сградата му да бъде определена като издигната в периода 12-14-и в. По време на турското робство тази църква била разрушена, но през 1804 г. в близост до останките й, и без разрешението на турските власти, била построена сегашната църква Успение Богородично, около сградата на която било разположено и местното енорийско гробище. Що се отнася до наименованието на населеното място, то също е обвито в легенди и предания и е споменато в писмен източник чак през 17-и в., като коренът му произлиза от дървото габър. Има обаче и други теории за него, като например тази на преминалия оттук пътешественик Марсили, който твърди, че названието на града идвало от близката крепост, известна уж като Кабруа, или пък онази, според която топонимът произлизал от скалите в околността, които били от видът габро.

        Най-вероятната причина, обаче, за възникването и развитието на Габрово, било благоприятното му стратегическо местоположение при достигане на Шипченския проход до р. Янтра /въпреки че доскоро този път не бил главен/, както и близостта на района с още няколко важни прохода, сред които Верейският друм и Химитлийската пътека. Именно заради преминаващото през селището проходно вървище, историците предполагат наличието на стара римска пътна станция на десния бряг на р. Янтра около съвременния Завод „Беров“, още повече, че там са разкопани няколко могили, в които са намерени глинени фрагменти и железни предмети. Според някои автори, първата крепост на мястото на днешното Габрово се наричала Галус от гали /келти/, като в тази връзка се превеждат и други примери от околността - старото име на квартал Голчевци, например, било Галиите, а в района му имало и гора с името Галата. През 1883 г. в квартал Лъката била открита мраморна оброчна плочка на тракийски конник, а други останки от древността могат да бъдат видени в издигащата се в южния край на сегашното Габрово Киселчова могила - там най-вероятно е имало старо тракийско светилище от 5-и в. пр.н.е., както и на разположения на около 2 км. на изток от града хълм Градище, на темето на който е открита все още слабо проучената от археолозите едноименна крепост Градище. Издигането на последната е отнесено към 3-и в. след Христа и периода на римската окупация, а краят й към 6-и в., когато твърдината вероятно загинала по време на упадъка на Византийската империя /според някои, крепостта е просъществувала до падането на България под османско робство/. През 12-и в. малкото до този момент селище до Янтра иззело функциите на близката голяма твърдина, а трафикът от Верейския друм се пренасочил към долината на реката, затова приблизително в онези времена всички околни пътища започнали да се събират някъде около сегашната църква Успение Богородично. В тази връзка, и като доказателство за това, се сочат откритите наскоро именно около сградата на храма многобройни вещи и монети от 13-и в., както и 40 древни гроба, изградени с грамадни римски дялани камъни и обособени в т.нар. Латински гробища.

               Наред със светилището на Киселчова могила и твърдината на вр. Градище, в центъра на Габрово са проучени още и могилен некропол, съществувал през Късното Средновековие, както и останките на старата църква Св. Петка. Освен тези старини, древността на населеното място се потвърждава и от разположените в планината над него Големи и Малки Маркови прегради /крепости от типа дема/, част от камъните на които послужили към края на османското робство за ремонт на Шипченския проход и построените край трасето му турски караули и беклемета. Според друг преминал през гр. Габрово виден пътешественик - Феликс Каниц, Големите прегради били разположени по средата на пътя в местност Узун укуш /Дълга стръмнина, Марко Кралски баир, Демир капия/, а Малките - над местностите Рашейското и Гулджека. По време на Втората Българска държава за столица на страната бил обявен близкият гр. Велико Търново, като тогава нарастнало и значението на преминаващия през Габрово Шипченски проход. Именно в тази връзка, и заради повишеното движение по пътя, възникнал и съвременният град, чието ядро се оформило към края на 12-и в. По онова време главен поминък на местното население било опазването на пресичащия селището друм и обслужването на преминаващите по него пътници. След завладяването на България от Османската империя този основен начин на препитание за местните жители се запазил, а заради дервенджийският статут на гр. Габрово тукашното население си останало българско и православно. Промени в битът и начинът на живот на габровци настъпили едва след отпадането на дервентджийските привилегии през 17-и в., като тогава селището започвало да се развива в търговско и занаятчийско отношение.

            Според някои габровски етнографи, за съществуване на селище край р. Янтра научаваме най-напред от един стар турски документ от 1430 г., в който населеното място е вписано с 94 домакинства. Първите официални писмени сведения за града обаче идват от Регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479-80 г., в който сегашният град е споменат с името Габрува и е вписан като тимар /поземлен имот с годишен приход до 20000 акчета/ на някой си Юнус /т.е. Йоан/. Пак там населеното място е обявено и за дервентджийско, сиреч натоварено със задължението да охранява Шипченския проход. Приблизително същите сведения, като споменатите по-горе, се намират и в по-късния Поименен регистър на дервентджиите от 1515 г., от който личи, че Габрово вече е хас /поземлен имот с годишен приход над 100000 акчета/, собственост на Пири Мехмед паша. От друг документ от 1544 г. пък се вижда, че със специален дервентджийски статут се ползват 120 семейства от Габрово, пазещи проходния път на 4 смени от по 30 семейства. В турски закон от 1654 г. селището се споменава отново, като в него са вписани 320 мъже дервентджии. Сред всички тези документи сегашното име на града се появява за първи път едва през 17-и в., когато според преминалият през 1662 г. през Габрово турски пътешественик Евлия Челеби селището е хас на великия везир Кьопрюлю и се управлява от един негов ага. Други сведения за града идват и от посетилият го Йохан Кристоф фон Киндсперг, а има и документ от 1704 г., с който местните жители искат ремонт на църквата Св. Петка и в който изрично споменават, че имат стара тапия за нея. През 1706 г. Габрово било със статут на маликяне /земя под наем/ на Али и Мустафа, през 1712 г. приходите от селището били откупени от Али Мехмед, а има и данни, че през 1750 г. войвода на населеното място станал Елхада Ибрахим. През 18-и в. маликянето е придадено към Велико Търново, като тогава селището край Янтра било вече доста голямо и богато и имало трима кмета, избирани от местното население, а редът в него се поддържал от турски субаш /управител/, назначаван от централните власти. През 1839 г. Габрово се издигнало до мюдюрлък /център на нахия /община//, управляван от един турчин-мюдюрин и от двама местни чорбаджии. Населеното място се водело за село до 01.05.1860 г., когато било обявено официално за град с управител каймакамин /наместник/ и за главно селище на 18 по-малки общини. При управлението на Митхад паша в административно отношение Габрово станал център на кааза /околия/,  състояща се от няколко нахии. Според преминалият точно тогава през града пътешественик Феликс Каниц по това време в населеното място нямало нито един местен мюсюлманин.

                До началото на 18-и в. Габрово не стояло на главни пътища, затова си останало сравнително малко селище. В началото на неговото съществуване махалите на бъдещия по-голям град били застроени само на десния бряг на Янтра в близост до извора Топлика и трасето на Шипченския проход и едва по-късно се прехвърлили на левия бряг на реката. Това наложило през 1749 г. двете части на населеното място да бъдат свързани с т.нар. Конашки мост, наречен така, защото бил построен до местния конак. След отпадането на дервентджийските привилегии на Габрово в градът се стигнало до отделяне на занаятчийството от земеделието, като първоначално тук се практикували преди всичко ковачество и подковачеството във връзка с преминаващите по прохода пътници. Порпади тази причина, първата оформила се в селището занаятчийска улица-чаршия носела наименованието Ковашката махала и според някои местни етнографи се появила още през 16-и в. Във връзка с развитието на този занаят пък, броят на ковачите в Габрово и близките му махали се увеличавал непрекъснато, за да достигне към Освобождението до около 600 майстори. Друг основен занаят за местното население по това време било кожарството, заради наличието на много кожи, изобилното количество вода в близката река и жълъдите от околните дъбови гори, необходими за дъбенето /обработката/ на продукта. В този период в града се развила силно и търговията, за което свидетелства запазеният и до днес в центъра на селището топоним Баждар /от бажд - мито за внасяните в града стоки/. През 18-и в. местните майстори-ковачи започнали да докарват желязо за преработка от гр. Самоков и тогава в Габрово се стигнало до обособяването на още един нов занаят - тюфекчийството /производството на оръжие/. Предвид това, към края на 18-и в. в селището се появила и т.нар. Тюфекчийска махала /Тюфекчи махлеси/, която се състояла от около 20 дюкяна и в която било произвеждано такова количество оръжие, че местните го изнасяли с каруци за Влашко и Русия. Тази общност в селището обаче изчезнала веднага след гръцката завера от 1821 г., когато турците наредили оръжие да може да се произвежда само в онези населените места в страната, в които преобладавало мюсюлманското население. Пак тогава Габрово прерастнал във важен център за дървопреработка и производство на коприна, а тукашните занаятчии изнасяли значителни количество от посладната в Брашов, Букурещ и Москва. Към края на 18-и в. в града се практикували вече 26 занаята, като водите на р. Янтра се използвали масово за задвижването на всякакъв вид машини.

           По време на турското робство в административно отношение Габрово имал известна самостоятелна и независима форма на управление, която давала възможност в съвета на селището да бъдат избирани само българи-християни, а това пък водело до огромен подем в местната стопанска, духовна и религиозна предприемчивост. През 1799 г. по време на т.нар. субашлък селището било разделено на три големи района - Централен /в сегашния център/, Козерицки /покрай р. Козещица/ и Етърски /в днешния най-южен край на града/, като всеки от последните два бил с по 11 махали, една от които се явявала център на останалите. Освен това, селището се състояло и от 5 основни махали - Таш /Камъка/, Лъката, Сахат /Часовникът/, Орта /Средната/ и Кирчо /Герчо/. В миналото при достигането си до Габрово Шипченският проход преминавал през хълма Камъка на изток от Янтра, докато накрая една препречваща скала над Каменската воденица не била просечена и тогава трасето му се преместило покрай самата река. Именно тогава се образувала махала Лъката, в чиито 15 хана отсядали повечето от преминаващите по пътя керванджии и търговци. Към средата на 18-и в. във връзка с повишеното значение на Шипченския проход в града бил построен и Конашкият мост, който просъществувал до 1935 г., когато бил заменен с нов. Съоръжението били разположено край скалата Грамадата и едноименния водопад на стратегически важно място при едно от долинните стеснения на Янтра между хълмовете Баждар на запад и Таш /Камъка/ на изток и свързвало три централни махали - Сахат, Лъката и новопоявилата се Халахойда. Мостът бил изграден по време на първия голям икономически просперитет на града и разрастването му в южна и западна посоки по левия бряг на реката, а името му дошло от близостта с турския конак /през 20-и в. на мостът било дадено друго наименование - Под игото или само Игото/. В миналото Конашкият мост бил възприеман като вход към гр. Габрово от север, но през 1935 г. бил взривен заедно със скалата Грамадата при изграждането на нов мост.

              През 1788 г. градът преживял голямо наводнение, но тогава пък се появил и т.нар. Каменски мост /Шипка или Шиваров мост/, построен заради изменението на трасето на пътя към Балкана /името му Шиваров дошло по-късно заради опълченеца Димитър Шиваров, чиято кръчма се намирала в близост/. В наши дни това съоръжение вече не съществува, като на мястото му през 1967 г. било построено ново. Все по същото време, и пак във връзка с Шипченския проход, на най-тясното място между махала Кирчо на десния бряг на Янтра и хълма Йонковото била издигната и дървена преградна стена за защита от разбойници и за контрол на влизането и излизането от селището. От тази стена на изток водел и второстепенен път, който правел връзка между Габрово и Верейския друм. Голямото въздигането и замогване на града в средата и края на 18-и в. обаче било временно прекъснато от последвалия период на кърджалийски безредици и безчинства. Три дни след Коледа на 1798 г. Габрово бил сполетяно от ново голямо нещастие - селището било напълно разорено от кърджалиите на капудан /капитан/ Хюсеин паша, преминал с отряда си по пътя от тук в посока на гр. Казанлък. На разбойниците не попречила и построената в махала Кирчо в най-южния край на града преградна крепостна стена с портал, тъй като тя била насочена за защита от юг, откъм планината. След превземането му градът бил подложен на ограбване и опожаряване в продължение на три дни и три нощи, като тогава били изгорени и големите местни църкви Св. Петка и Св. Иван. Впоследствие селището било въстановено, а по време на кърджалийските нападения през 1800 и 1801 г. същото се откупило и в него вече нямало нови поражения. По време на руско-турската война от 1810 г. в Габрово влизали и руснаци, и кърджалии, като тогава част от местното население се изселило във Влашко, но сградите на града не пострадали особено. По време на следващата война от 1829 г. руснаците влезли още един път в селището, като войските им останали в него за около месец. За този период сред габровци е запазен спомен, че чуждите войници пооткрадвали от храната на тукашното население, но като цяло градът се разминал с по-големи поражения. Според преминали през Габрово пътешественици от тази епоха, към края на 18-и в. градът имал около 1000 къщи, които през 1812 г. намалели до 350, но впоследстие пак се увеличили и към Освобождението селището брояло вече около 1300 къщи, обитавани по различни сведения от 8000 до 12000 жители.

               През първото десетилетие на 19-и в. чрез редица мерки централните власти в Османската империя успели да се справят с кърджалийството и да го изкоренят напълно, а по същото време бил поправен и Шипченския проход, чието трасе било вече доста по-удобно. Предвид горното, Габрово започнало да се замогва отново, като през 1812 г. бил изграден централният градски площад, а през 1814 г. към него била добавена и часовникова кула /издигната с пари от търновския войвода Мирахори Капуджибаши Фейзи ага за благодеяние на развиващото се селище/. Само след 15 г. тази кула била съборена, но през 1835 г. на нейно място се появила нова. Пак в този период над водите на Янтра постепенно изникнали още няколко нови моста, като наред със споменатите Конашки и Шиваров се появили и Падалският, заради разширението на града по левия бряг на Янтра, Бичкинският  - построен от майстор Минчо Стоянов, ученик на Кольо Фичето и Баевият - който е запазен и до днес и чието име идва от собственика на близкато воденица Байо Дерменджиета /през 1963 г. успоредно с него е изграден още един съвременен мост/. Все заради завишеният трафик по Шипченския проход, през следващите десетилетия Габрово се развило бурно в занаятчийско отношение, което довело до заделянето на допълнителни средства и до построяването на два манастира - Соколският и Девическият, а през 1831 г. и на общо килийно училище за всички деца. По-късно в селището било създадено т.нар. Габровско училище /Априловската гимназия/, което е първото светско школо в България, а до 1870 г. в града имало вече 6 мъжки и 2 девически училища. Към средата на века християните в населеното място разполагали и с 5 православни храма, като църквата Св. Иван била възстановена на следващата година след кърджалийското нападение под името Св. Йоан Предтеча, а Св. Петка 3 години по-късно. Икономическият разцвет на Габрово от това време е добре известен и е обрисуван най-добре от Феликс Каниц, който казва: „Няма къща, в която да не е застъпен някакъв промишлен клон и в по-голямата част да не се работи с водна сила и ако не друго, то във всяка къща се произвежда шаяк“.

          Въпреки големият просперитет на селището обаче, и опазването му от войни, бунтове и нападения, според Кирил Койчев от този период на Габрово до днес в града са се запазили само сградите на Априловската гимназия, църквите Св. Йоан Предтеча и Успение Богородично, часовниковата кула и част от Баев мост, както и две къщи и няколко чешми. През 1837 г. селището било посетено от султан Абдул Мехмед, който обещал пътят през планината да бъде основно ремонтиран. Във връзка с това обаче по трасето на Шипченския проход се провели само укрепителни работи и то чак през 1844 г. Едва през 1854 г. по време на Кримската война османските власти мобилизирали 500 души от Габрово да работят ангария на пътя, като за целта от местното население бил иззет и реквизиран доста работен инвентар, а ремонтните работи били извършени с пари от общината. Въпреки това, проходът си останал в лошо състояние, затова след Кримската война в околността се появявили разбойници, за справянето с които властите изпратили в селището миралай /полковник/ Несриф бей. Едва през 1866 г. по време на управлението на Митхад паша трасето на Шипченския проход било най-после основно променено и достроено, за което спомогнали и подкупите, дадените на турците от предприемчивите габровци. Що се отнася до участието на Габрово в националните борби на българите през Възраждането, градът се отчел с участие в т.нар. Въстание на Дядо Никола от 1856 г., в чиято чета обаче се записали едва 13 души от селището, а местните чорбаджии организирали контрачета, за да не се разрастне бунтът. През 1876 г. Габрово също не въстанало, но взело участие в събитията чрез четата на местния член на габровския казалийски съд Цанко Дюстабанов. При трагичната развръзка на Априлското въстание габровци успели да опазят града си, като отново платили подкуп на турците.  

               Заради особеното местоположение, което заема старинното Габрово едновременно в центъра на България и в подножието на Стара планина, както и като се имат предвид редицата забележителности вътре в него и в околностите му, то възможностите за туризъм в града и района са наистина неограничени. По течението на р. Сивяк в най-южния край на селището е разположен първият по рода си у нас Архитектурно-етнографски комплекс Етъра, в който в няколко автентични реставрирани сгради може все още да се наблюдава майсторството на местните занаятчии и да се види в непосредствен контакт с тях изработката на предмети от различни материали така, както това е ставало през Възраждането. Над Етъра се намира основаният в началото на 19-и в. Соколски манастир „Успение Богородично“ /Габровско-Соколски или само Габровски манастир/, в който някога са намирали подслон четите на Капитан Дядо Никола и Цанко Дюстабанов и е отсядал самият Васил Левски. На запад е курортният комплекс Люляци, предлагащ отлични условия за отдих и отмора, а на югозапад на върха на Стара планина е разположена обширната билна поляна Узана, насред която се намира географският център на България. Наред с това, целият северен склон на Шипченския дял от Балкана от неговото било до гр. Габрово е обхванат от Природен парк „Българка“, на чиято територията са изградени множество туристически пътеки и са издигнати няколко хижи. Всички тези дадености се допълват с многобройните паметници и музеи в селището, запазените от изминали епохи старинни чешми, къщи и мостове, градската часовниковата кула и местните храмове, останките от антични крепости и очарованието на пръснатите из Балкана безбройни махали и квартали. Маркираните туристически маршрути от Габрово към Стара планина водят както на югозапад към местността Узана и на юг към историческия връх Шипка, така и на югоизток в посока на кварталите Потока, Езеро и Ябълка, другият исторически връх в околността - Бузлуджа, и останките от древния проход Верейски друм.   

63.1. гр. Габрово /Соколски манастир/-седловина Шипка-вр. Шипка – качване

            Един от най-приятните, кратки и лесни за изминаване маршрути от гр. Габрово в посока на Стара планина е този от Соколския манастир „Успение Богородично“ към историческия вр. Шипка. Габровската Соколска света обител била основана през 1833 г. от двама монаси от Троянския манастир - архимандрит Йосиф /архиепископ Йосиф Соколски/ и йеромонах Агапий, които се заселили първоначално в т.нар. Соколова пещера, разположена на около 4 км. на юг от габровския кв. Етъра в землището на изчезналото вече село Сокол. Според местните жители обаче, на това място имало стар манастир още по време на Втората българска държава. Местността под сегашния манастир представлява отвесна бигорова скала, в дупките по която навремето гнездели много соколи, а те пък дали наименованието както на пещерата, така и на близкото село. След настаняването си в местността двамата монаси сковали до входа на пещерата дървена църква, но само година след това трябвало да се преместят в новопостроените на върха на скалата каменни църква и жилищна сграда, издигнати от първомайстор Константин от гр. Пещера със средства и дарения на граждани от близките габровски квартали Етъра и Новата махала. При строежът на църквата в скалите от лявата й страна бил прокопан таен изход, който трябвало да послужи като път за бягство при нападения и който според някои бил използван от самият Васил Левски. По-късно пак в близост до това място бил издигнат и параклисът Св. Панталеймон, до който се намира интересна скала, с извираща от нея целебна вода. През 1836 г. в манастира било открито килийно училище, в което учил Неофит Бозвели, през 1956 г. тук намерила подслон четата на Капитан Дядо Никола, а през 1876 г. била приютена и тази на местния войвода Цанко Дюстабанов. Манастирът бил изографисан през 1862 г. от поп Павел Зограф и синът му Никола от гр. Шипка, а по късно в дворът на скита била построена от майстор Кольо Фичето и прочутата осемструйна каменна чешма със соколи. След трагичната развръзка на събитията от април 1876 г. над тайният изход от манастира били провесени на куки и обесени 8 заловени въстаници от четата на Цанко Дюстабанов, след което телата им били хвърлени в пропастта. Първоначално Соколската света обител била мъжка, но след взривяването на девическия манастир в центъра на гр. Габрово през 1959 г. монахините от него били преместени тук и днес манастирът е женски.

            От паркингът пред Соколския манастир се поема на югозапад по т.нар. Манастирската пътека,която води към историческия вр. Шипка и която била интензивно използвана по време на Освободителната война в битката около височината и разположения под нея превал на едноименния Шипченски проход. Именно в този момент от бойните действия Соколският манастир бил превърнат в болница от руската армия, като по пътеката били сваляни ранени в битката за вр. Шипка войници, а по обратният път към височината били изкачвани провизии и амуниции. Днес началото на въпросното вървище е асфалтирано, като веднага след сградата на светатата обител по него се преминава покрай поляни и бирария вдясно и покрай гъстата гора Къкачка /кръстена така по прякорът на своя бивш собственик/, която остава вляво. След тях шосето постепенно завива на юг и след 10 мин. достига до разклон в местността Табаковото, където асфалтът свършва. От тук се продължава вляво по черен път, като след още няколко минути се достига до нов разклон при водослива на потоците Мокродола и Суходола, десни притоци на течащата на запад Страшка река. От вторият разклон този път се продължава вдясно, навлиза се в долината на Мокродола и 10 мин. след края на асфалта се достига до огромната, но изоставена почивна станция Хаджи Димитър /20 мин. след началото/. Пътят заобикаля сградата от изток, навлиза с леко изкачване в обширната широколистна Манастирска гора и, следвайки главната посока на движение на югозапад, постепенно започва да набира все по-голяма височина. В този участък от маршрута се върви почти на тъмно през тунел от гъста растителност, като само тук-там по дърветата си личи стара маркировка с жълто-сини цветове. 15 мин. след почивната станция се подминава още един разклон с отделящ се вляво второстепенен път, заобикаля се от запад нисичкото безименно връхче Кота 950 и след нови 15 мин. се излиза на малка, гола и равна седловина, разположена на югозапад от възвишението /50 мин. общо/. Характерната местност се пресича от асфалтов път, който идва откъм Габрово и води на югоизток по долината на река Еловица към намиращите се високо в планината градски квартали Езеро и Потока. От Соколският манастир до кръстопътната седловина са изкачени 250 м. височина, като е изминато приблизително и около половината от цялото разстояние по маршрута.

           Над седловината маркираният черен път запазва посоката си на движение на югозапад и продължава да се придържа към оставащата вдясно долината на Мокродола, като след 10 мин. по-стръмно изкачване достига до голяма поляна, на изток от която се виждат сечища и част от красивата долина на р. Еловица /60 мин./. В голата местност също се достига до разклон, при който от основния черен друм се отделя маркирана туристическа пътека, извиваща на югозапад. От разклона се продължава със стръмно изкачване по маркираната пътека, като в указаната посока се достига след още около 10 мин. до характерни бели скали с големи дупки по тях, разположени на изток от близкия връх Седалцето /1093 м./ и на запад от дълбоката долина на потока Мумерски трап /70 мин./. От седловината и разклона с асфалтовия път до това място са изкачени още около 150 м. височина. Над скалите вече се чуват шумът и бученето от преминаващите по Шипченския проход автомобили, тъй като тук пътеката достига в непосредствена близост с шосето. В неговата посока обаче вървището става водоравно, завива на юг и над местността с белите скали се движи за определено време успоредно с трасето му. Тук се пресичат последователно три странични рида, разделени от началните притоци на р. Еловица, като след 20 мин. се излиза до разклон със странична маркирана пътека, водеща към местността Божкова чешма /90 мин./. Само 5 мин. по-нагоре от това място основното вървище най-после извежда чрез няколко бетонни стъпала до съвременното шосе Шипка-Габрово /95 мин./. От разклона с него към вр. Шипка се продължава по асфалтовия път, като последователно се подминават Къмпинг Черните паметници и изоставена бензиностанция /тук извивките на шосето могат да се съкратят по пряка пътека/. Още 15 мин. по-късно се достига и до нов разклон, при който от шосето се отделя маркирана пътека, водеща на запад в посока на хижа Малуша /110 мин./. От тук се продължава вече задължително по асфалта, като след не повече от 5 мин. се излиза до превала на прохода при седловина Шипка /115 мин./. Изкачването от равното място към едноименния връх и главното било на планината става в югоизточна посока, като се преминава покрай паркинг с ресторанти и се достига до известните на всички безбройни каменни стъпала, водещи към издигнатия на височината паметник. Изкачването от седловината до края на маршрута става за около 20 мин., като денивелацията е 200 м. /135 мин./.

 

02

 Соколският манастир

 03

 Разклонът на паркинга пред Соколския манастир

 04

 Почивната станция Хаджи Димитър

 06

 Пътеката със старата и новата маркировки

 07

 От пътеката на изток към долината на река Eловица

 

08

Бетонните стъпала в края на пътеката

 

09

Маркировката на мястото, при което пътеката излиза на асфалта

 

10

Хижа Малуша, над която се вижда вр. Бузлуджа

 

12

От шосето към паметникът на вр. Шипка

 

15

Паркингът на седловина Шипка

 

14

Началото на стълбите, водещи към паметникът на вр. Шипка 

 

38

По стълбите към паметника

 

19

Последни метри преди върха

 

21

Паметникът на свободата на вр. Шипка

 

37

От паметникът на север към седловина Шипка, истинският вр. Шипка и долината на р. Мокродола

 

2014-02-04 085809

Профил на маршрута

Прочетена 5843 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм