65.1. гр. Трявна-седловина Сечен камък-рид Мъхченица-седловина Мъхченишки пряслоп-вр. Бедек

Оценете
(0 гласа)

65.1. гр. Трявна-седловина Сечен камък-рид Мъхченица-седловина Мъхченишки пряслоп-вр. Бедек - качване

Денивелация - 1000 м., време на движение - 5.00-5.30 часа, разстояние - 14.5 км.

Маркировка: от седловина Сечен камък до вр. Бедек - бяло-синьо-бяло

 2013-10-14 094032

   Изтегли: GPS-трак      

     

Проход Верейски друм

                В маршрут 29.2. са споменати няколко думи за Верейския друм /Големият друм, Боруйският път, Крънският проход/, който заедно с Троянския проход бил един от двата най-важни и най-често използвани в миналото пътища за пресичането на централните части на Стара планина. Информацията във въпросния маршрут обаче се отнася преди всичко за трасето на пътя от южната страна на Балкана, което налага тук да се посочат някои допълнителни подробности за продължението на прохода и в северна посока. Превалът на Верейския друм, или мястото, при което пътят пресича централния гребен на Стара планина, е при седловина Бедек, представляваща обширно и тучно пасище, заобиколено от всичките си страни с вековни букови гори. Всред това голо пространство стърчат теметата само на две по-ниски, тревисти и заоблени като могили връхчета, имената на които са дадени по типичния и характерен само за Габровския край своенравен, обратен и опакъв начин - по-високото е известно като Малък Бедек /1488 м./, а по-ниското носи названието Голям Бедек /1460 м./. От височините извират няколко реки - на юг текат Пожарска и Черната вада - начални притоци на енинската Стара река, на северозапад се спуска Спасов дол, който в южния край на град Габрово образува заедно с още няколко потока Янтра, а на североизток се насочва Каменарски /Камънярски/ дол, част от по-голямата Тревненска река. Споменатите ручеи са разделени от продълговати хребети, най-значим сред които е ридът Мъхченица /Кара Богдан/, по билото на който е трасирано и северното продължение на Верейския друм. Пасището Бедек е интересно не само с непреводимото си древно наименование, но и с това, че при него вододелното било на планината рязко завива на изток и приема отново традиционната си посока към Черно море. Макар и нисък, заради голотата и откритостта си, разположеният при превала на прохода двуглав вр. Бедек е изключително опасен при лошо време, като през 1956 г. по западния му склон паднала лавина и убила няколко горски работника. Предвид важността на мястото в транспортен, орографски и хидрографски смисъл, географите са приели, че именно то трябва да бъде определено като граница между дяловете на Балкана Шипченска планина на запад и Тревненска планина на изток.

            Първият изследовател на трасето и на миналото на Верейския друм е бележитият ни юрист, историограф, нумизмат и колекционер Васил Аврамов, който в своята книга „Войната на България с Византия“ описал рида Мъхченица и извиващия по билото му древен път. Дългият хребет, по който проходът се спуска към Дунавската равнина, е съвършено различен като вид, значение и форма от всички останали свои събратя както на запад, така и на изток от местността Бедек. Склоновете на планината под самия връх, наричани Кара Богдан по името иа известен тукашен хайдутин, се спускат много стръмно към седловина Пряслопа /Мъхченишки пряслоп/, разстоянието до която е около 5 км. От там ридът се издига до връх Мъхченица /1157 м./, след който започва да се снижава изключително бавно и постепенно на север. В тази посока Мъхченишката рътлина представлява слабо наклонена, широка и вълнообразна тераса, дълга десетки километри. Ридът е вододел на р. Янтра и десния й приток Белица /Дряновска, Тревненска, Плачковска река/, служи като граница между Габровското и Тревненското краища и завършва чак в южния край на град Велико Търново при водослива на споменатите по-горе големи реки. Предвид прекомерната широта на хребета в средата му, Мъхченица прилича не толкова на рид, колкото на високо и разлато плато, от оголеното било на което се открива прекрасна панорама във всички посоки. Видът на равнинна, полска местност се допълва и с безбройните, гъсто накацали по склоновете на рътлината селца, махали, колиби и ханища, които в по-ново време били създадени да заместят едновремешните римски пътни маисии и мутации, византийските пандохии и българските падалища, разположени в миналото нагъсто по трасето на Верейския друм. Днес тези поселения са обединени около няколко големи градски центъра - Габрово и Трявна в най-горната част на хребета, Дряново по средата и Велико Търново в края.

            Старопланинската част на Мъхченица на север от билото на Балкана се простира от седловина Бедек до старинното село Боженците, при което под острия Черни връх /Черновръх//780 м./ ридът прави връзка с хълмовете на Предбалкана. От най-високата и извита част на хребета при вр. Мъхченица на запад в посока на Габрово се спускат два по-изявени, къси и стръмни рида - Петкова нива и Градище, последният от които завършва над града с отвесен скален венец. На изток към Тревненската река пък се насочват три също така къси и криви рътлини, разделени с дълбоки долини. В най-северната от тях са колибите Маруцековци и Енчевци, в средната - Йововци, Бърдари, Цоневци и Ножери, а в южната - Суходол и Касовци. Именно по тези второстепенни издънки на Мъхченица се предполага, че в древността от Верейския друм се отделяли и първите му странични северни разклонения, ползвани по интензивно към края на турското робство, когато в близост до пътя се появили големите градове Габрово и Трявна. Що се отнася до наименование на рида, то на пръв поглед не би трябвало да буди нинакво съмнение - ясно е, че топонимът Мъхченица произлиза от думата мъх. Сред тукашното население обаче се пази легенда за Герма - дъщера на цар Константин /или Иван Шишман/, която била изпратена на заточение от баща си в една пещера под близкия връх Бузлуджа. Та според това предание, от там Герма се разпоредила всички домашни животни от околността да бъде изпращани на паша поотделно според пола си. Така женските животни били водени да пасат в местността Женските долища, а мъжките на Мъхченица, чието старо название уж било Мъжченица. Ала езиковедът Николай Ковачев свързва етимологията с мъска /магаре/, т.е. името първоначално е било Мъсканица /местност, в която пасат магарета/, вторично възстановено от местното население като Мъхченица.

               Заради интересната структура на Мъхченица, едва ли има друго място в по-близкия район, което да е толкова удобно и подходящо за трасирането на проходен друм, отколкото това по билото на интересуващия ни рид. В миналото прокараните по долините пътища много заобикаляли заради лъкатушенията на реките, а и в ниското трябвало да се пресичат големи скали и да се строят дълги мостове. Освен това, речните дефилета били избягвани и заради устройваните в тях засади от разбойници, предвид което в древността строителите на пътища насочвали трасетата им все по високите, обгледни и оголени била на ридовете. Според съвременният историк и археолог д-р Венелин Бараков Верейският друм със сигурност съществувал още по времето на траките, предвид намиращият се от южната му страна голям и богат античен град Тулис, превърнат от дошлите към средата на 4-и в. пр.н.е. келтски завоеватели в тяхна столица на Балканите. Трасето на пътя обаче било окончателно установено и изградено на чист терен едва през първата половина на 2-и в. по време на римската окупация, като една от двете най-важни комуникационни връзки между големите населени места в провинциите Долна Мизия и Тракия. Предполага се, че това се случило по време на управлението на император Траян /98-117 г./, когато на север и на юг от Стара планина били построени по римски стандарти два големи града, доминиращи над обширни части от въпросните провинции - Никополис ад иструм /Град на победата на Дунав//сега село Никюп, Великотърновско/ и Августа Траяна /преди идването на римляните Верея, а днес Стара Загора/. По-късно по времето на император Марк Аврелий /161 и 180 г./ между цитираните населени места, върху руините на по-древно селище и край трасето на пътя, който ги свързвал, бил построен и специален емпориум /тържище/, допълнително допринесъл за увеличаване на важността и на значението на Верейския друм. Този емпориум носел типичното тракийско наименование Дискодуратера /в превод Двойно здрава крепост/ и се намирал в северното подножие на Предбалкана в близост до днешното село Гостилица, Дряновско. От намерените в Дискодуратера епиграфски паметници пък се установява, че селището имало много повече търговски сношения с Верея, отколкото с град Филипопол /Пловдив/, под чиято администрация попадало първоначално, или пък с град Нове /Свищов/, към когото било придадено по-късно. Предвид това, никак не е случайно и наименованието Верейски друм на прохода - от Верея - предишното по-старо название на най-големия, богат и важен град по трасето му и тракийската дума дромос /път/.

                 След пристигането на прабългарите по нашите земи от южната страна на Стара планина край подножието на прохода се появило голямото и важно селище Крън, чиято цел явно била да замести изчезналия вече гр. Тулис в охраната на Верейския друм. Преди това обаче, от северната страна на главното било на Балкана, и все с цел опазването на прохода, край трасето на пътя били издигнати множество фрурии /кули/, някои от които разположени в местностите Сечен камък, Белювото, Мъхченица, Бедек и Атово падало. Къде била първата по-голяма пътна станция на север от планина все още не е установено, но Васил Аврамов предполага, че се е намирала в местността с характерното наименование Манастира, която е разположена под боженския Черновръх и в която доскоро личали следи от голяма постройка. Там и досега не са провеждани никакви археологически разкопки и проучвания, но местните жители постоянно откриват в района останки от стари тухли и керамика от римската епоха. След победата над владетеля на даките Децебал през 115 г. римският император Траян издигнал в близост до коритото на река Росица гр. Никополис ад иструм, който според готския историк Йорданес бил превърнат в главен културен, административен и икономически център на областта между Дунава и Балкана и като такъв бил свързан във всички посоки с първокласни калдъръмени пътища. Така например, веднага след въпросната война с даките, един от първите друмища, които били покрити с калдъръм по римски образец, бил този от град Сексагинта приста /днес гр. Русе/ на р. Дунав към Никополис ад иструм и Дискодуратера т.е. към Верейския друм. Вероятно пак заради заслуги във все същата война с Децебал старият гр. Верея бил преименуван на Траянополис или Августа Траяна и основно ремонтиран, заради което по-късно бил наречен от Амиян Марцелин Славен град. Двете големи населени места от южната и от северната страни на планинската част на пътя процъфтявали по време на римското управление, като този фактор обусловил създаването между въпросните селища и на плътна мрежа от пътища с трайни каменни настилки, най-важният сред които бил Верейският друм. Въпреки своето първостепенно значение по отношение на пресичането на Стара планина обаче, пътят не бил включен в никоя от римските интинерарии /пътни таблици/, затова все още не е достатъчно добре проучен от историците, и все още не се знаят нито трасето му, нито разклоненията му, както и разположените по него пътни станции от типа мутации и мансии. В тези таблици бил посочен само един път през централните части на Стара планина, и това е Троянският проход, вероятно заради голямото му военно значение. През вековете Верейският друм изживял както своя апогей през римската епоха, така и своя упадък по времето на Византия и Първата българска държава, когато почти престанал да се използва.

                Що се отнася до известните исторически събития, свързани с Верейския друм, като такива обикновено се споменават най-вече двойното преминаване през 251 г. по трасето на пътя от север на юг, а после и от юг на север, на войските на император Деций Траян в похода му срещу готския владетел Книва, без за това обаче да има достатъчно сигурни доказателства. Споменатият по-горе Васил Аврамов пък сравнява прохода с улей, по който нахлуващите от север варварски племена пресичали Стара планина все през едно и също място и нахлували в Тракия, затова твърди, че трасето му било ползвано още и от т.нар. малки готи, вестготи, хуни, славяни, прабългари, печенеги и кумани т.е. от почти всички племена, появявали се някога на историческата сцена по нашите земи. По време на Първата българска държава военните действия с Византия се пренесли към проходите в Източна Стара планина, затова и използването на Верейския друм в този период постепенно заглъхнало. По същото време и гр. Верея пострадал сериозно, което също се отразило доста зле на използването на пътя. Крепостта обаче била много важна за Византия, затова през 784 г. императрица Ирина поправила твърдината и я кръстила на себе си - Иринополис. Пак според Васил Аврамов по-късно по време на Втората българска държава Верейският друм бил ползван и в походите на византийските пълководци Алекси Врана и Йоан Кантакузин срещу въстанието на братята Асен и Петър, като първият от военоначалниците дори успял да пресече Стара планина именно по този път и да остане на лагер под Черни връх /Черновръх/ до с. Боженците, където имало останки от римска пътна станция от типа мансио. Там обаче Алекси Врана се договорил с преследваните от него въстаници да стане император на Византия, а българите и куманите да го подкрепят в начинанието му. През лятото на 1190 г. император Исак II Ангел решил да се справи лично с Асен и Петър, заобиколил начело на 80000 армия старопланинските проходи, като дебаркирал с кораби във Варна, и оттам настъпил на запад, обсаждайки българите в разположената до трасето на Верейския друм в близост до днешното село Царева ливада, Дряновско крепост Стринава /Царовището/. Краят на тази авантюра е добре известен и представлява една от най-големите победи на българската армия над византийската в цялата ни военна история - след неуспешната обсада на крепостта императорът се насочил по Верейския друм към вр. Бедек, под който в теснините около Мъхченишкия пряслоп армията му била напълно разбита.  

             По време на Втората българска държава Верейският друм изживял своя  ренесанс, предвид близостта му с новата българска столица Велико Търново. Именно след появата на този град главната търговска и военна комуникация между Мизия и Тракия се изместила по оста Търново-Верея-Одрин-Цариград, като от тук дошли и постоянните нападения на византийците над България през тази епоха, както и изграждането в проходите на мощна отбранителна система от страна на българите. По това време пътят вероятно бил ползван от цар Калоян при походите му срещу Византия, както и от 33-хилядната армия на цар Борил през 1208 г., разбита от латинците при гр. Верея. Опирайки са на запазени в Тревненския край народни предания и легенди, цитираният Васил Аврамов твърди, че по време на управлението на цар Калоян от гр. Потука в новата българска столица Търново били пренесени мощите на българския светец Св. Михаил Войн, като за целта бил ползван точно Верейския друм и по-специално страничното му разклонение, водещо от Пряслопа през с. Ножерите към гр. Трявна. Като доказателство за това, авторът превежда ставалите доскоро именно в местността Пряслопа и в с. Ножерите народни събори, свързани с въпросното събитие и посветени точно на този светец. В гр. Трявна пък, на мястото, където делегацията с мощите спряла да си почине и да пренощува, бил издигнат манастир с името Свети Архангел Михаил, който просъществувал до 1798 г., когато бил изгорен от кърджалиите. В миналото в града се провеждал и т.нар. Тревненски сбор /сборовете са свързани именно с пренасянето на мощи на светии/, който започвал в деня на Св. Архангел Михаил и продължавал цели 22 дни. От гр. Трявна процесията с мощите на Св. Михаил Войн продължила към Дряново, като на тамошното място за нощувка бил издигнат днешният Дряновски манастир, носещ пак същото название. Преди да влезе в Търново въпросната процесия спряла за поредната си  почивка и в село Присово, където пак бил издигнат манастир с добре познатото ни наименование Св. Архангел Михаил. Според народното поверие, трите манастира били построени от трима братя с царска кръв, а такива могат да бъдат само Асен, Петър и Калоян. Според друго запазено в селищата Крън, Енина и Шипка от южната страна на пътя предание, след превземането на Търново от турците по Верейският друм преминал на път към своето заточение Патриарх Евтимий с още около 110 души боляри. Тогава при раздялата на съпровождащия процесията народ с патриарха в разположената по трасето на пътя на юг от вр. Бедек местност Катуните се разиграла сърцераздирателна сцена, подробно описана от Григорий Цамблак.

              Косвени сведения за запазеното значение на Верейския друм през първите години на турското робство идват от съществуващия по време на разцвета на Османската империя в Трявна институт на дервентджиите /охранителите на проходи/, както и от запазеното и до днес фамилно име Байрактарите в близкото до града село Гугльовци. В написания в началото на 19-и в. от поп Йовчо Попниколов летопис на Трявна се твърди, че през 1680 г. селището имало задължението да пази прохода с 12 харбалии /дервентджии, въоръжени с харба - късо копие/. По време на Османската империя друмът бил известен в Трявна с името Царският път, тъй като заради важността му точно по него прекарвали султанските хазна и поща. В града все още се помни и че по време на войната с Русия през 1810 г. по прохода преминали останките от турската армия, разбита преди това в сражение с московците при крайдунавското село Вардим. По време на следващата война със същата държава през 1827-28 г. разположената в гр. Русе армия на Алиш паша била преведена през Стара планина също по Верейския друм, като неин водач тогава бил чорбаджи Кънчо от гр. Трявна. По онова време край пътя върлували и много разбойници и хайдути, един от най-интересните и колоритни сред които бил споменатият вече Кара Богдан. В тази връзка, край върховете Мъхченица и Бедек, както и при голямата пещера до с. Боженците, все още се търсят заровени от комитите съкровища, като особено любопитни иманярски легенди се разказват за някой си Божил войвода и за поп Мартин, които нападали с големи чети Верейския друм и мечтаели да освободят България с помощта на маджарски и полски крале. Заради неимоверният бум на търговията и занаятите през епохата на Възраждането в градовете от двете страни на Стара планина, проходът се сдобил с характерното наименование Големият друм, дадено му в противовес на съседния Шипченски проход, който по онова време бил по-слабо използван и затова бил известен като Малий друм. Към края на турското робство обаче някои започнали да наричат пътя Бедек по името на местността при превала му, а други Крънски проход по названието на стария град в южното му подножие. В Северна България сред живеещите в близост до Велико Търново турци този друм бил известен заради древността си като Дженевиз йол /Генуезки път/, а в с. Боженците носел имената Старият път и Пощата, както и Трапесковски път, тъй като водел към съседното село Трапесковци. 30 години след създаването на Третата българска държава през Стара планина била построена достигаща до гр. Трявна ж.п. линия, която иззела функциите на всички стари пътища от по-близкия район на Балкана, като тогава трасето на Верейския друм отново западнало и днес се ползва само от туристи.  

65.1. гр. Трявна-седловина Сечен камък-рид Мъхченица-седловина Мъхченишки пряслоп-вр. Бедек - качване

                 Трявна е сравнително доста отдалечен от основното трасе на Верейския друм - разстоянието от центъра на града до античния път по водещото към Габрово ново шосе е 9.5 км., а по разклонението към Мъхченишкия пряслоп е 14 км. Предвид това, най-добре е маршрутът да започне от седловина Сечен камък, разположена на превала на споменатото шосе при билото на рида Мъхченица и при древното трасе на Верейския друм. Местността тук е изключително интересна от историческа гледна точка, тъй като по нея са останали артефакти от различни времена. На първо място, през ранножелязната епоха в скалите на около 200 м. на север, както и в тези непосредствено от южната страна на седловината, било изсечено тракийско светилище /от тук и името Сечен камък/, което доминирало като култов обект над по-близката околност и вероятно служило за поклонение на преминаващите по Верейския друм пътници. Изсичанията от северната страна на местността са във формата на 17 соларни кръга с различна големина, разположени в редица един над друг, а тези от южната са във вид на ниши. В миналото двете части на светилището били във визуална връзка, което означава, че тук трябва да се говори за цял култов комплекс. През късножелязната епоха обаче - 5-4 в. пр.н.е., този обект престанал да се използва и постепенно бил изоставен, което е във връзка с настъпилите през този период важни структурни промени в тракийското общество, както и заради появата на големите градски центрове. Именно тогава се появили по-нови, но по-примитивни светилища, установени не край трасетата на пътищата, а на доминиращи в близост до големите селища височини. На второ място, на около 320 м. в североизточна посока при отбивката за село Торбалъжи в края на седловина Сечен камък личат основите на правоъгълна постройка, навярно антична кула, край която са открити множество железни предмети, като пирони, монети от 3-и в. и върхове на стрели. В миналото съоръжението било разположено на около 200 м. от старото тракийско светилище на върха на ниска могила, която днес е разровена и от която в момента е останала само плитка дупка. Според някои автори, като се има предвид късото разстояние от тук до с. Боженците - само около 30 мин. пеша, много е вероятно тази кула да е била във визуална връзка със споменатата римската пътна станция в местността Манастира под Черновръх. На следващо място, в южния край на местността се вижда висок бетонен паметник, поставен в чест на разтреляните на 09.06.1944 г. на това място 8 партизански ятаци, някои от които било родом от близките села.

            В миналото от седловина Сечен камък единият край на Верейския друм продължавал на север към старинното с. Боженците, а другият на юг към главното било на Стара планина и вр. Бедек. В наши дни, от широкият паркинг на седловина Сечен камък към крайната цел на маршрута се поема по трасето на античния проход на юг, като съвременното шосе Трявна-Габрово се изоставя. От това място до края на прехода се върви непрекъснато по придържащ се към главното било на рида Мъхченица черен път, покрай който е поставена рядка и остаряла бяло-синя лентова туристическа маркировка. По въпросното почвено шосе първоначално се преминава от източната страна на партизанския паметник, заобикалят се разположените на запад извори на река Монов трап и могилата на връх Кота 813, след което в местностите Венеца и Кашенското се подминават няколко второстепенни разклонения вляво и вдясно от главния път, водещи към селата Кашенци и Бангейци. Така след около 25 мин. водоравен ход се достига до т.нар. Ловна /Кашенска/ чешма, разположена от източната страна на изкуствено залесения чак до темето си с гъсти борови гори вр. Овчаря. За чешмите, както и за по-близките до Верейския друм селища, може да се каже, че са правени най-вероятно точно за задоволяване нуждите на преминаващите по прохода пътниците от вода и подслон, поради което са и най-сигурното доказателство за това, откъде точно е преминавало трасето на пътя. В миналото до вр. Овчаря имало и друга стара чешма, която обаче била разрушена от иманяри, търсещи под нея царска хазна, пропаднала на това място уж вследствие на някаква чудодейна фъртуна. Днес пространството около Ловната чешма е облагородено, като е построен кът за отдих с маса и пейки. Почти веднага след това място се достига и до Природен парк „Българка“, границите на който са белязани с големи информационни табели. След навлизането в природния парк трябва да се отбележи, че въпреки ниската надморска височина, близостта с асфалтово шосе и туристическата маркировка, в този участък трябва доста да се внимава, тъй като местностите източно и югоизточно от вр. Овчаря са обширно сечище, с прокарани през него множество трупчийски пътища. Наред с това, точно на важните разклони липсва и маркировка, което още повече затруднява ориентацията и подвежда да се продължи по Тесни рът на юг към село Радковци. Предвид всичко казано до тук, в този район за главен ориентир трябва да се ползва именно вр. Овчаря, като се следи да се излезе от южната му страна.

               В посока към южното подножие на Овчаря пътят преминава за кратко през местност, покрита с млада борова гора, която е частично съборена от буря, а част от дърветата са паднали върху пътя. Заобикалянето на стволовете на това място става бавно и внимателно през здравата гора встрани от друма, след което се излиза на оголената седловина Калдъръма, разположена между вр. Овчаря от север и връх Горни Маренци /850 м./ от юг. Наименованието на местността тук красноречиво говори за това, че в нея старият римски път е изключително добре запазен, а очертанията му личат навсякъде добре изпод тревите. След Калдъръма пътят се изкачва през пасището Кръстовец до вр. Горни Маренци, от чието теме се открива панорама назад към Овчаря, както и напред към главното било на планината. Разстоянието от Ловната чешма до вр. Горни Маренци се изминава за около 35 мин. /60 мин. след началото/. При последната височина друмът рязко завива на запад, слиза до също така голата седловина Вельовото и, като преминава над оставащото вляво село Горни Маренци и разположеното вдясно село Драганчетата, завива пак на юг, изкачвайки се след 25 мин. до връх Вельовото /840 м.//85 мин. общо/. Под това възвишение се слиза за още няколко минути през пасището Мандрата до характерната, обширна и особено съществена за целия маршрут възлова седловина Генчовски пряслъп, в средата на която се пресича важен кръстопът /90 мин./. Тук от Верейския друм се отделят две интензивно използвани в близкото минало странични разклонения, първото от които води на запад през селата Генчовци и Фърговци към гр. Габрово, а второто на изток през Горни и Долни Маренци към гр. Трявна. Ако от седловината се продължи в западна посока към Генчовци, тогава след няколко минути ще се достигне до Генчовската чешма. Заради разклоненията от главния път, наличието на вода и подходящата за почивка местност, тук по време на Освободителната война бил един от главните станове на руската армия, който дал и второто наименование на седловината - Лагера /на някои карти на запад от кръстопътя е отбелязана местност Дупинското/. 

             От Генчовски пряслъп започва втората част на прехода, която се характеризира с постепенното навлизане в обхващащ билото на Мъхченица пояс от гъсти и стари смесени широколистни гори. Зад седловината гребенът на рида извива леко на югоизток, а основният път продължава със стръмно изкачване по папратлив склон, като след няколко минути  достига до т.нар. Горна кория. Тук местността е покрита с млада гора, а от западната й страна към главния друм се влива още едно почвено шосе, идващо пак откъм Генчовци. След разклона изкачването продължава на югоизток през местността Сечената скала /не трябва да се бърка със седловина Сечен камък/, в която билото на рида е покрито с изсечени, подредени встрани и подравнени по такъв начин скали, че пътят да може да премине през тях. Кога е станало въпросното изсичане не е ясно, но от това място се открива прекрасна панорама на запад към Генчовци и извиващата покрай него река Моторски дол, както и на изток към долината на Енчевска река. След Сечената скала се излиза от гората и се навлиза в голата местност Белювото, в която може да си види още един останал от дълбока древност артефакт - руини на наблюдателна кула с размери 50/50 м., разположена тук заради кривулиците на пътя, даващи възможност трасето му се вижда на голямо разстояние както на юг, така и на север. 15 мин. след Лагера се слиза плавно и до седловина Пряслъпа, където откъм близкото село Енчевци по рида Дългата ливада до билото на Мъхченица се изкачва белязаното с бяло-сини цветове /преди с бяло-жълти/ вървище „По стъпките на капитан Дядо Никола“ /105 мин./. По време на Кримската война през 1853-1856 г. Никола Филиповски /по-известен като капитан Дядо Никола/ се опитал да вдигне въстание в Централна България, като повел от град Лясковец към Габрово неголяма чета от 13 души. В миналото отбивката от Верейския друм по долината на Енчовската река към гр. Трявна също била много популярна, като пътникопотокът по нея бил обслужван от построената в едноименното с. Енчовци огромна за времето си църква, днес паметник на културата с национално значение. Освен капитан Дядо Никола, по време на Априлското въстание през 1876 г. по тази отбивка преминал и един сформиран в гр. Трявна отряд от 25 човека, поради което страничният друм носи още и името Път на Тревненската чета. След събирането на двете почвени шосета за известно време се върви напред покрай двойна маркировка, като от разклона се завива постепенно на юг и се навлиза в обширни букови гори, носещи събирателното название Бранището /бранище - забранена за сеч гора/. 

                  През споменатите лесове пътят вече се насочва към виждащия се между дърветата масив на вр. Мъхченица, до който остава да се преодолеят още няколко незначителни възвишения. Първото от тях се нарича Недев връх /880 м./ и се заобикаля от запад, като тук от същата страна остава стръмната местност Стената, докато на изток към долината на Енчевската река се спуска късият хребет Ненков рът. Второто височина е връх Кота 882, който се заобикаля от изток и при подсичането на който се подминава отделящо се от главния път странично разклонение. Веднага след това се траверсира и интересната местност Улеите, наречена така, защото в нея още в древността от вековното трамбоване по пътя на тежки волски каруци в скалист участък са се образували дълбоки коловози /улеи/, все още личащи по терена. Наред с тях, на това място също се забелязват изсичания и в скалите, правени, за да може друмът да премине през местността. Тук пътят се издига плавно нагоре към едноименния връх Улеите /837 м./, до темето на който се достига за около 20 мин. след седловина Пряслъпа /125 мин./. Малко след това маркировката на вървището „По стъпките на капитан Дядо Никола“ завива на югозапад и през върховете Бърдото, Висока круша и Чукари се спуска към габровския квартал Етъра. От разклона при вр. Улеите следващият билото на рида Мъхченица основен път започва постоянно да лъкатуши нагоре-надолу, спускайки се до няколко плитки седловини и изкачвайки се до теметата на две-три по-ниски възвишения. В тази връзка, тук първо се слиза до седловина Къси рът, където има отклонение вдясно от Верейския друм на запад към габровския квартал Априлово, а след това се изкачва и още един нисък безименен връх - Кота 930, зад който следва ново спускане до седловина Локвата. В нейния най-южен край се излиза на малка поляна, от която има отклонение отново на запад към кв. Априлово. След голото място се влиза в гора и се достига до важен разклон, при който от Верейския друм се отделя пряка маркирана пътека, изкачваща се директно на юг към вр. Мъхченица. Разстоянието от вр. Улеите до този разклон се преодолява за около 25 мин. /150 мин./. Денивелацията от седловина Сечен камък до тук е 200 м., като до вр. Мъхченица остава приблизително още толкова метра височина.

                   От разклона при поляната трасето на древния римски път се насочва вляво и покрай чешмите Корита, Гърков кладенец и Йововски чучур заобикаля вр. Мъхченица водоравно от изток. В тази посока обаче трасето на друма е отдавна изоставено и вече се е позатлачило с гъста растителност, така че по него се върви бавно и трудно. Предвид това, по-добрият вариант за достигане от тук до крайната цел е да се следва широката туристическата пътека, изкачваща се на югоизток към вр. Мъхченица. В нейното начало се преодолява много стръмен склон, наклонът по който по-нагоре постепенно намалява. Тук се върви и продължително време през вековна букова гора - част от обявената през 1979 г. защитена местност „Мъхченица-Йововци“, през която първо се излиза до едно по-ниско връхче, темето на което е заето от папратлива поляна. На някои карти именно то е посочено като Мъхченица, като местността вдясно от него към габровския квартал Венковци също е изписана с такова име. Това обаче очевидно не може да е така, тъй като изкачването продължава. Все пак, първата глава на вр. Мъхченица също е интересна, предвид факта, че през Античността на нея била издигната още една кула за наблюдение на преминаващия през подножието й Верейски друм. По-нагоре следва подсичането, или преминаването през теметата на още 3 или 4 добре изразени и разположени в близост една до друга височини, най-южната от които стърчи поне със стотина метра повече от най-северната. Намиращата се под нея местност пък носи наименованието Мъхченишки пряслоп, предвид което е напълно ясно, че вече сме на самия вр. Мъхченица. Изкачването от разклона с римския път до най-южната височина от Мъхченишкия масив става за около 40 мин. /190 мин./. Малко преди да се достигне до върха вдясно от пътя се появяват поляни, от които в западна и южна посока се открива спираща дъха панорама към долината на р. Янтра, части от гр. Габрово и главното било на планината. От вр. Мъхченица следва стръмно спускане към голата седловина Мъхченишки пряслоп, при което се губят около 150 м. денивелация.  Малко под върха от билната пътека в източна посока се отделя маркирано вървище, спускащо се към село Йововци и град Плачковци. При разклона с него основната пътека завива отново на юг и скоро излиза в местността Папратлива поляна, заемаща най-горната част на Мъхченишкия пряслоп. Тук се преминава през сечище, под което старият римски друм и маркираната туристическа пътека се събират отново и 25 мин. след върха се спускат с по-плавен наклон надолу до дъното на седловината /215 мин./.

               Пряслопа /Мъхченишки пряслоп/ е едно от двете най-интересни места по маршрута, заедно с превала на прохода при вр. Бедек. Седловината представлява обширна и слабо наклонена на юг поляна, в средата на която между папратови храсти се виждат висока и бяла на цвят паметна плоча и важен кръстопът с отделящи се от него странични друмища /вероятно също римски/ към Габрово на запад, Плачковци на изток и Трявна на североизток. Според Васил Аврамов в миналото на Пряслопа вероятно имало мутация /малка римска пътна станция за почивка/, предвид кръстопътното място и наличието на вода. Освен това, на юг от седловината са стръмнините към главното било на планината, а пътят с каруци на север до Сечен камък траел навремето повече от 5 часа. Останките от тази стара пътна станция авторът вижда в разположеното в близост на запад до коритото на р. Янтра бивше село Къшлите /днес квартал Ябълка на гр. Габрово/, накъдето част от обслужващите пътя вероятно са се преселили след някое от неговите западания. В гората източно от Пряслопа остава чешма Чучура, край която през 1877 г. лагерували част от войските на руския генерал Николай Святополк-Мирски - 8-ма опълченска дружина и един руски батальон. Във връзка с това събитие, местността там се нарича Руският лагер или Бивака. От южната страна на седловината пък край старото трасе на пътя все още се забелязват следи от окопи, издълбани за отбрана именно от руските войници. По време на Освободителната война турците завардили прохода с 1500-2000 души низами, разположени на позиции по пасището Бедек, в което същите изкопали три четириъгълни редута на двете едноименни височини и на седловината между тях. На 4 срещу 5 юли обаче част от отрядът на ген. Гурко, който преминал преди това през Балкана по Хаинбоазкия проход, заедно с една българска чета под предводителството на генерал Бойно-Родзевич разбили турците на превала, като го атакували от южната му страна. След това на свой ред този отряд бил разбит в боевете при Стара Загора и турците отново се настанили край Бедек. На 10.08.1877 г. те изкачили до превала на прохода далекобойна батарея и от там обстрелвали руските позиции на вр. Шипка, отдалечен на около 15 км. на запад. Всичко това приключило през зимата на същата година, когато стануващите на позиции при Пряслопа руски войници и български опълченци превзели отново Бедек, преминали през Стара планина по Верейския друм и участвали в превземането на гр. Казанлък и в боевете при село Шейново.

                Много по-интересни събития от тези обаче се разиграли пак в близост до Пряслопа през 1190 г., когато недалеч от тук била разбита армията на византийския император Исак II Ангел. Тогава обсадените в крепоста Стринава братя Асен и Петър, изпратили на императора мним беглец, който имал за задача да склони византийците да се оттеглят по най-късия път към родината им - Верейския друм, където в теснините на Балкана българите щели да им устроят засада. „Беглецът“  съобщил на императора, че куманите преминали р. Дунав и щели да отрежат пътя за отстъпление на византийците към гр. Варна, затова уж било най-добре последните да вдигнат обсадата над крепостта и по най-бърз начин да се оттеглят по прохода към вр. Бедек. Исак II Ангел повярвал на този войник, вдигнал обсадата и повел войските си на юг към Тревненската река, откъдето по едно дълго 14 км. странично разклонение се насочил през с. Йововци към Пряслопа, главното трасе на Верейския друм и мястото на българския капан, устроен от братята Асен и Петър. Къде точно станало сражението между въстаниците и редовната византийска армия не се знае, но това най-вероятно било накъде на североизток от тук в дълбоките долове между селата Енчевци и Йововци, където в началото на 20-и в. били намерени в нивите край пътя монети от епохата на Комнените. От тази битка се спасили само авангардът на византийската армия начело с Мануил Кумица, който бил нарочно пропуснат и по този начин бил отрязан от битката, както и ариергардът, воден от севастократор Йоан Дука - чичо на императора, и то благодарение на един български водач-дезертьор на име Литовой, който го превел по друг път. Самият император също се спасил по чудодеен начин, макар да изгубил в битката дори шлема си, достигнал някак си до Пряслопа и по Верейския друм се оттеглил на юг, появявайки се съвсем скоро в гр. Верея. Във връзка с всички тези събития, днес в дъното на седловината е издигната споменатата по-горе правоъгълна мраморна плоча. 

               От Мъхченишкия пряслоп маршрутът продължава на юг по римския път към главното било на планината, като в неговата посока маркировката вече е двойна - синя за хижа Бузлуджа и зелена за Горски дом Българка. От седловината първоначално започва стръмно и трудно изкачване към връх Турлата /турла - кошара с кръгла форма//1204 м./, в северното подножие на който от Верейския друм се отделя водеща към темето на височината пряка маркирана пътека. В местността над разклона обаче наскоро се е водила интензивна сеч и туристическото вървище се губи често, поради което нагоре е най-добре да се продължи по широкия път. По неговото трасе се заобикаля оставащия вляво връх Бора /1030 м./, както и разположената вдясно изоставена мина Калпазан. След Освобождението габровският предприемач Иван Калпазанов построил в града фабрика, машините в която решил да задвижи чрез парна турбина. За целта обаче му трябвали каменни въглища, предвид което същият наел един участък от 40 дка в планината под вр. Турлата. Там Калпазанов наистина открил въглища, които започнал да извозва по едно от старите разклонения на Верейския друм, водещо от Пряслопа на изток към новооткритата ж.п. гара Плачковци. В наши дни пътят заобикаля Турлата от изток през местностите Хайдушкото кладенче /свързано е с Белчо войвода/, Камънярната /в миналото там имало кариера за камъни/ и Ботевата кошара, като 45 мин. след Мъхченишкия пряслоп излиза от южната страна на височината при седловината с връх Кара Богдан /1230 м.//260 мин./. Върхът е кръстен на хайдушкия войвода Богдан Станчев Стойчев /Богдан Цепераняка/ от разположеното на изток село Цепераните, който върлувал из целия Тревненски балкан. Тук към трасето на прохода се присъединяват пряката пътека, идваща от северната страна на Турлата и още едно маркирано вървище, достигащо до това място от разположения на запад габровски кв. Ябълка /махала Иван Лазаров/. Над седловината следва най-стръмният, но и последен етап от дългия преход, като до неговия край се върви предимно на юг към намиращия се точно над главата вр. Бедек. В неговата посока обаче първо се изкачва вр. Кара Богдан, който е известен още и като връх Дядогенчова чешма. На темето на това възвишение се виждат останки от още една антична наблюдателна кула с размери 40/50 м., а на около 30 м. на север от нея край трасето на пътя се забелязват и следи от съоръжение от типа дема /преградна стена//270 мин./.

                 От вр. Кара Богдан на юг билото на рида Мъхченица става тънко и скалисто, затова е наречено от туристите Канариците и затова пътят слиза за кратко от него и остава от източната му страна. Тук вляво по посоката на движението на голямо разстояние на изток от Верейския друм гората е грозно изсечена до последното дърво. Над унищожената местност обаче се е отворила пространна панорама към долината на близката Самаринска река /името идва от съседния рид Самаринското, който е извита като самар/, както и малко по далеч на североизток от нея, накъдето се виждат къщите на градовете Трявна и Плачковци. В тяхната посока от римския път по долината на Самаринската река и притока й Камънярски дол в миналото се спускала древна пътека, наричана Бърдарската заради близките колиби Бърдарите. Над Канариците, и 20 мин. след седловината при вр. Кара Богдан се достига до нов разклон в местността Карабогданови извори, при който от главния друм се отделя още една пряка пътека, водеща към х. Бузлуджа /290 мин./. Предвид добрата маркировка, ширината на това туристическо вървище и плавното му въздигане към главното било на планината, от разклона е най-добре да се продължи по неговото трасе с изкачване в югозападна посока към близката чешма Деветте чушнара /Кара Богдан войвода/. Това е много красива и иззидана с големи плоски камъни продълговата чешма, която е построена от габровските туристи през 1981 г. в чест на 90 години от създаването на БКП и водата от която изтича от цели 9 чучура. От това съоръжение се продължава със стръмно изкачване през вековна букова гора, в която на места маркировката се губи и пътеката се следва трудно. Въпреки това, по нея вр. Малък Бедек се заобикаля постепенно от север и запад, като след няколко минути се достига до билото на дългия страничен хребет Ганев /Ганьов/ рът. От тук се продължава по гребена му със стръмно изкачване на югоизток, като скоро се излиза над гората в началото на пасището Бедек. При неговото достигане маркировката за х. Бузлуджа се изоставя, а последните метри до вр. Малък Бедек се изминават без пътека /270 мин./. Денивелацията от седловина Мъхченишки пряслоп до билото на планината е 450 м. Заради значимостта на мястото и неговата панорамност се предполага, че през Античноста тук при превала на прохода имало наблюдателна кула, което като че ли се потвърждава от изкуствената заравненост на темето на вр. Малък Бедек, по терена на който се забелязват останки от кръгло съоръжение с диаметър 15-16 м. и основи на дървено укрепление с размери 79/52/82/100 м. По време на турското робство на вр. Малък Бедек наистина били построени дървена наблюдателна кула и табия /укрепление/, от които бил наблюдаван и охраняван Верейския друм. По време на боевете през Освободителната война при превала на прохода обаче, и при поставянето на съвременните ветрогенератори по билото на планината, всички артефакти наоколо били безвъзвратно унищожени.

 

01

Разклонът в най-западния край на гр. Трявна

 

02

Седловина Сечен камък

 

04

Продължението на римския път от седловина Сечен камък на север към с. Боженци

 

05

Ловната чешма

 

15

От вр. Вельовото назад към върховете Горни Маренци и Овчаря

 

17

От вр. Вельовото на юг към вр. Мъхченица

 

18

От вр. Вельовото към седловина Генчовски преслап

 

19

От местността Горна кория назад към върховете Вельовото, Горни Маренци и Овчаря

 

23

Разделянето на маркираните пътеки под вр. Улеите

 

26

Пътеката при изкачването на вр. Мъхченица

 

29

Седловина Мъхченишки пряслоп

 

30

Паметникът на седловината  

 

34

От Мъхченишки пряслоп на юг към върховете Турлата и Бедек

 

38

Седловината между върховете Турлата и Кара Богдан

 

39

Сечището под вр. Кара Богдан

 

40

Долината на Самаринска река

 

43

Разклонът под вр. Бедек

 

44

Чешма Деветте чушнара

 

46

Началото на пътеката от чешмата към х. Бузлуджа

 

49

От вр. Бедек назад

 

48

Тук е вр. Бедек 

 

2014-02-04 084743

Профил на маршрута

Прочетена 5281 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм