73.2. с. Божевци-проход Вратник-седловина Хорището

Оценете
(0 гласа)

73.2. с. Божевци-проход Вратник-седловина Хорището - слизане

Денивелация - 600 м., време на движение - 5.00-5.30 часа, разстояние - 22.8 км.

Маркировка: от седловина Хорището до проход Вратник – бяло-червено-бяло и ЗКМ, от проход Вратник до с. Божевци - немаркиран

 

2022 07 25 140026

         Изтегли: GPS-трак

       

               Няколко са характерните особености на представяния тук преход, които са по-важни и за които си струва да се спомене още в самото начало на настоящото изложение. Първата от тях е, че част от трасето на слизането от седловина Хорището до село Божевци вече е добре известно, тъй като се припокрива донякъде с подробно описания маршрут 42.2. Втората пък е, че целият район по протежение на прехода е покрит с безкрайни лесове, наричани от народа заради гъстотата и девствеността им Темната гора. Предвид последното, още със старта на маршрута се върви за дълго време почти на тъмно, като мракът се отдръпва само при пресичането на две по-големи открити местности - Сър алан /Говежда поляна/ и Агликина поляна. От седловина Хорището към с. Божевци се поема на югоизток по билото на планината, като се следват поставените по него знаци на туристическата пътека Ком-Емине /КЕ/, прерастнала тук заради нерагламентирана сеч в широк почвен друм. В указаната посока първоначално се изкачва слабо изразеният връх Червената пръст /1115 м./, след което се слиза през местността Пирамидата до разклон на седловината с възвишението Кота 1095 /20 мин. след началото/. На пръв поглед мястото тук е гористо, безлично и безименно, и обикновен човек не би му обърнал никакво внимание. То обаче е от съществено значение за цялата по-близка част на Балкана, тъй като точно от него водят началото си няколко пълноводни потока, разделени от отделящи се от гръбнака на Балкана странични хребети. На север под местността са изворите на течащата към с. Божевци река Ескана /от турското ески - стар/, на запад са тези на Ири дере /Кривата река/, а на юг и югоизток се насочват Кешкек дере /Булгуреният дол/ и Чарк дере /Дъскоречнически дол/, разделени от могъщия рид Таш ардъ /Зад камъка/. Наред с това, при седловината излиза и т.нар. Втора пътека КЕ, която дублира билната от южната страна на Балкана, следвайки донякъде коритото на Кривата река. По-важно от всичко обаче е това, че пак до тук от юг по гребена на рида Таш ардъ достига трасето на древния проход Бялата крава /Костелската пътека, Еленският път/, насочващ се по билото на планината към седловина Хорището и спускащ се от нея на север в две основни направления. За да бъде обозначено важното кръстовище на седловината, в миналото на нея бил издигнат висок бетонен знак, който днес вече не съществува, но от който останало наименованието на близката гориста местност Пирамидата.

           От безименната седловина пътеката КЕ се насочва на североизток, заобикаля водоравно вр. Кота 1095, подминава плитка местност и през няколко нови сечища се изкачва за около 30 мин. до темето на силно обезлесения напоследък връх Мервелик /Плодището//1127 м.//50 мин. след началото/. Макар да се нарича именно по този начин, в наши дни около височината никъде не се забелязват каквито и да било плодни дървета, а само вековни буки, през които следва стръмно стъпаловидно спускане към първата от споменатите две по-големи открити местности по протежението на маршрута - поляната Сър алан. При движението към нея вдясно от пътеката се отделят два потока, насочващи се към все още невидимата, но много дълбока, изключително красива и протичаща точно под Сър алан долина на Кючюк дере /Малката река/. Първият от въпросните ручеи е един от началните притоци на Чарк дере, който, след като събере водите си под вр. Мервелик, описва два много остри завоя. Местността при по-високо разположения от тях се нарича Буюк колак отлак /Големият завой при ливадата/ или просто Големият завой, докато тази по-надолу е съответно Кючюк колак отлак /Малкият завой при ливадата/ или само Малкият завой. Край тези извивки на реката се извисяват и две ясно очертаващи се възвишения със същите наименования, на по-ниското от които личат останки от крепост, охранявала в миналото трасираната на запад Костелска пътека. Вторият поток пък, който също се отделя от вр. Мервелик в посока на Малката река, тече към коритото й в абсолютно права линия и е известен като Сидикли дере /Опикан дол/, заради пасящите край него животни. Покрай всички тези върхове, реки и местности, пътеката извива под вр. Мервелик покрай още две ниски могили, пресича няколко малки панорамни полянки в горната част на отделящия се на юг от тях рид Орта бурун /Среден нос/ и, като губи около 150 височина, слиза след около 30 мин. до руини в началото на огромното пасище Сър алан /80 мин./. Между двете световни войни от по-стръмната северна страна на поляната било разкрито находище на каменни въглища, което станало собственост на учреденото от известния ни банкер Атанас Буров акционерно дружество „Илинден“. Разработеният в находището рудник бил наречен с името на протичащата под него река - мина Ескана, а изкопаните от него въглища били извозвани с вагонетки, свързани със започващ именно от Сър алан специален въжен лифт. Точно от тази дейност останали и разположените в западния край на поляната разрушени постройки на минното разтоварище, заради лифтът на който местността от северната страна на сградите била наречена Въжената.

             В наши дни пътеката КЕ преминава покрай руините на мина Ескана и достига до ниското гористо връхче Сър алан /1031 м./, което може да се изкачи за няколко минути или да се заобиколи по равна пътека от северната му страна. Най-забележителното тук обаче е не красивото възвишение, а чудната панорама на юг и югоизток, който се открива от подножието му. Сър алан е просторна и силно наклонена към Кючюк дере поляна с прекрасни гледки към долина на реката, дългия срещуположен страничен рид Арпалък бурун /Ечемичен нос/ и извисяващите се по него върхове Соуджака /Су аджака//Студенец//1213 м./ и Коджамар /Голямата пещера//1170 м./. И двете възвишения са по-високи от събратята си по централното било на Балкана, като първото от тях е по близо до гребена на планината и е покрито от край до край с гъсти гори, докато второто е по-ниско и отдалечено, и едната му страна е заета от светли на цвят монолитни канари. В миналото стопаните от разположеното край Малката река село Бяла паланка извеждали овцете си на паша по поляните на стоящия вече зад гърба рид Таш ардъ, до Сър алан се изкачвали с кравите си, а на намиращата се между тях местност Арман дюзю /Равният харман/ вършеели житото си, събирано от разположените по най-високите части на планината ниви. Освен на югоизток към Арпалък бурун и двете стърчащи по него височини, от подножието на вр. Сър алан се вижда и далеч на юг, накъдето най-накрая се появява в пълния си блясък цялата долина на Кючюк дере. Реката извира от главното било на планината, събирайки под него води от два пълноводни начални източника - започващият от вр. Сър алан Чифлик дол и водещият началото си от вр. Соуджака едноименен поток Соуджак дереси /Студеният дол/. В разположената непосредствено под Сър алан местност Оборите /Горски пункт Малката река/ в първите притоци се влива и започващото също от вр. Соуджака Тозкая дере /Дол Прашната скала/, като оттам обединената река се насочва през много дълбока долина на юг към с. Бяла паланка. Пак от вр. Сър алан във все същата южна посока се вижда и продължението на поляната към местността Оборите, накъдето безименен маловоден поток отделя същинската източна част на пасището от неговата полугориста западна такава. От Оборите в посока към планината се забелязва и широк черен път, водещ покрай долината на Малката река към върха на планината. На някои карти този друм е отбелязан като Памукчи йол /Памукчийският път/, като явно в тази връзка е и билният връх, покрай който е превалът на вървището и който също е наречен Памукчи йолу /965 м./. Истината обаче е, че в с. Бяла паланка проходният друм е известен като Гедикоолу яня /Път до седловината/, а височината при превала му носи наименованието връх Табиите /965 м./. Памукчийската пътека пък извива доста по на изток оттук, от другата страна на вр. Студенец в поречието на разположената там река Саса /Соса/ дере /Папуреният дол/.

                   От вр. Сър алан се слиза плавно до друга ясно изразена седловина /от която води началото си р. Чифлик дол/, като зад нея следва по-продължително изкачване до темето на вр. Табиите /110 мин./. Табите, както още викат на височината местните жители, са всъщност две-три подредени в непосредствена близост едно до друго ниски връхчета, на най-западното от които все още личат следи от дълбоко терасиране и от многобройни иманярски изкопи. В тази връзка тук трябва да се споменат и откритите наскоро в близката околност следи от стари крепости, дали името на възвишението. Днес районът около него е съвършено див и пуст и изглежда така, сякаш разположените тук крепости и землени съоръжения нямат никакъв смисъл. В древността обаче, точно при Табиите бил превалът на важната в онези времена пътека Гедикоолу яня. По време на Освободителна война пък местностите на север от върха все още били напълно голи, затова, опасявайки се от преминаване на руски войски през билото на планината, турците изградили именно в този район защитна линия от три реда табии /траншеи/, простираща се от връх Чумерна на запад до град Котел на изток. Именно тогава били окопани всички по-обзорни места по гръбнака на Балкана, сред които и самото възвишение. След Табиите пътеката променя посоката си на югоизток, преминава през малката поляна Сърт алан /Поляна на хребет/ и с плавно изкачване достига след още около 20 мин. до разположената под връх Кота 1073 равна платовидна местност Коджамара /130 мин./. Доскоро и нейните околности бяха залесени с вековни букови гори, но днес по-голямата част от тях са вече безвъзвратно унищожени. Според езиковедът проф. Йордан Заимов наименованието на тукашната местност не трябва да се превежда буквално като Голямата пещера /от коджа и маара/, както е това по отношение на вр. Коджамар например, а е сбор от други турски думи - коджа /голям/ и мар /чешма, извор/ и всъщност означаваГолямата чешма. В тази връзка, за отбелязване в местността Коджамара е един от изворите на Малката река, който се намира едва на около 50 м. на юг под равното място и до чашата на който води добре маркирана странична пътека. Тук при платото от гръбнака на Балкана се отделят на север и на юг още два ясно обособени странични хребета - този в първата посока носи същото име като на местността - рид Коджамара, и по него се издига връх Коджамара /968 м./. Рътлината е вододел между реките Ескана от една страна и Орта дере /Среден дол/ от друга, а по билото й може да се слезе до с. Божевци. На юг от равната местност пък се спуска ридът Арпалък бурун, който се вклинява между долините на Малката река и Саса дере и по гребенът на който се издигат двете най-високи в близката част на планината възвишения - Соуджак и Коджамар.

                  От платото Коджамара пътеката продължава на изток, като се провира през седловината между високия горист връх Кота 1176 от юг и връх Сакънлък /от сакън - Не дай боже//1093 м./ от север. Името на местността е същото като на височината, само че е преведено неправилно като Дяволското, като на юг от нея се отделят две черни пътя - един покрай Малката река за с. Бяла паланка и друг по долината на р. Саса дере за разположеното в същата посока село Градско. На тази седловина също има кръстопът, като някога именно от тук през билото на Балкана се прехвърляла Памукчийската пътека. Първоначално това вървище било прокарано от кърджалии, които към края на 18-и и началото на 19-и в. върлували из разположената на юг Беленска котловина. За да излизат незабелязани от това краище, разбойниците преминавали по започващото от Градско и водещо на север от селото тясно вървище, наричано заради тях Кърджалийската пътека. По-късно същият път бил ползвал и от търговци от Тракия, които от Беленския край пренасяли по него бали с памук на север към големия пазар на тази стока в гр. Шумен. От Дяволското Памукчийската пътека се насочвала на север към Божевци, като се спускала към селото по отделящия се от местността в неговата посока рид Орта бурун /Среден нос//реката на изток от Орта бурун и досега носи наименованието Памукчийски дол/. При Дяволското пътеката КЕ излиза и на обширни сечища с панорама във всички посоки, изкачва темето на нисък връх и 40 мин. след Коджамара се спуска до дъното на друга кръстопътна и важна в орографско и хидрографско отношение седловина - Трите гроба /170 мин./. От местността на север се отделя река Домуз дере /Свински дол/, а на юг и югоизток се насочват Саса дере и Малка Търничка. Последните две са разделени от особено мощния страничен рид Чардакма /от чардак - навес/, по билото на който от с. Градско до седловината се изкачва още един древен проходен път. Сред беленските турци този все още доста добре запазен стар друм носи наименованието Тупанджи окадъ и Зуванджи мезари /Сованджи мезари или Луково гробище/. В миналото пътят бил основен за цялата по-близка околност, затова точно по него към края на турското робство преминал австро-унгарският учен, археолог, географ, етнограф и художник Феликс Каниц. Според известният пътешественик в онази епоха проходът бил доста популярен, затова именно по него по време на Освободителна война през 1977-78 г.  руската армия преодоляла Стара планина. В разположеното пак покрай прохода, но от северната страна на Хемус, с. Божевци друмът е известен като Римския път. В тамошния участък на прохода край трасето му има и местност Караул таш /Постови камък/, показваща, че в миналото вървището било смятано за съществено и затова било добре охранявано. От с. Градско пътят се изкачвал по рида Чардакма до Трите гроба, насочвал се покрай наблюдателна кула по билото на планината на изток към Агликина поляна и от нея се спускал на север към с. Божевци. В края на турското робство този път бил охраняван от специален отряд дервентджии, набирани от населението на съседното на Божевци село Кечи дере /днес изчезнало/.

             Освен важността на Трите гроба, тук трябва да бъдат споменати няколко думи и за специфичното наименонование на местността. Според тукашно народно поверие седловината е наречена така, заради гробовете на починали на това място трима души - мъж, жена и дете. Доскоро в околността все още личали три тесни и дълги като гробове земни насипа, които вероятно посочвали трите посоки, в които пътят продължавал на север. За съжаление, през 1986 г. същите били унищожени при складирането на дърва. Местността Трите гроба е свързана с многобройни легенди, по-интересните от които са две. Според първата, Вълчан войвода вързал очите на трима хайдути, спуснал се с тях до близка пещера и там с помощта им скрил имането си. После отвел другарите си отново с вързани очи до седловина Трите гроба и там ги попитал дали помнят мястото. Те му отговорили, че го помнят и затова той ги убил и заровил в местността. Втората легенда гласи, че тук била нападната от разбойници група от преминаващи от Северна към Южна България жътвари, като при атаката били убити три девойки. Беленският краевед Стефан Джагаров обаче твърди, че многобройните седловини с имена Гробът, Попови гробове, Русалийски гробища, Трите гроба и т.н. по билото на Централна Стара планина не са лобни места на убити пътници, а са наречени така заради изградени в миналото на тях тесни и дълги крайпътни землени насипи, които наподобявали гробове и чрез които били указвани посоките на разделяне на пътя. След седловина Трите гроба пътеката заобикаля връх Софракая /Скала, равна като маса//1084 м./ от север и 20 мин. по-късно слиза до втората голяма открита местност по протежението на маршрута - Агликина поляна /190 мин./. Преди да достигне до нея обаче, съвременният път подминава оставащи от северната му страна останки от споменатата по-горе и свързана с охраната на прохода Зуванджи мезари антична наблюдателна кула. За това съоръжение, застроено на площ 6/8 кв. м., изрично споменава в своите писания краеведът Стефан Джагаров, като местността около постройката е свързана и с още нещо. След Освобождението границата между автономните държави Княжество България и Източна Румелия преминала по билото на Стара планина. Предвид това, в онези години в с. Градско била построена казарма с конюшни за конете на румелийските граничари, като заставата им била разположена точно при останките от старата наблюдателна кула /на около 300 м. на запад от историческата Агликина поляна/. Според местните жители, останките от заставата могат да се видят и сега, а сградата й била обърната с лице на юг, което показва, че е възможно постройката да е с по-стар произход. В онези години граничарите се придвижвали от селището до билото на планината с коне и давали караул при вековен бук, който се извисявал на около 200 м. от заставата и носел наименованието Караул каин енна /Караулът при бука/.

             Агликина поляна е защитена местност с площ от 12 ха и представлява две свързани помежду си поляни, заобиколени от всички страни с вековна букова гора /именно дърветата от нея са причина през 1964 г. местността да бъде обявена за защитена/. Освен Агликина, поляната се нарича още и Игликина, Игликова, Адликина и т.н., като повечето тълкуватели на името й се обединяват около идеята, че то произхожда от старинния изговор на цветото иглика /в същия смисъл и езиковедът Стефан Илчев/. Според запазена легенда обаче, поляната била кръстена така по името на шестнадесетгодишната пастирка Иглика, нещастно влюбена в омъжен войник. Местността била многовековно хайдушко сборище, свързано с четите на Еленка войвода, Панайот Хитов, Георги Раковски и много др., и била добре известна на всички бродещи из Балкана български революционери. Най-вероятно водейки се точно от това, при влизането си през 1868 г. в България крайната цел на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа била да достигне именно до Агликина поляна. Тук четниците трябвало да обявят привременно правителство и да сформират въстаническа армия от няколко хиляди души. Щабът на това формирование щял да бъде в самата местност, като от нея щели да започнат и бойни дествия, целящи освобождението на България. За съжаление, след битката при вр. Бузлуджа от голямата чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа останала само една съвсем малка група от 14 души, които продължили на изток по билото на Балкана и с неимоверни усилия се добрали до крайната си цел - Агликина поляна. В близост от това място обаче ги застигнало предателство, като в завързалото се сражение четирима от четниците били убити, а останалите десетина били заловени живи и шест от тях изпратени на заточение в Диарбекир. Също в близост до поляната в тази битка бил убит и Солак Пехливан - водач на турската потеря от Кечи дере и предводител на тамошните дервентджии, които охранявали прохода Зуванджи мезари. Заради участието си в разгрома на последните остатъци от Хаджидимитровата чета, след Освобождението всички жители на това селище се изселили в Турция. Във връзка с тези събития, сто години по-късно /през 1968 г./ в източния край на поляната бил поставен скромен паметник от монолитен гранитен къс, прославящ хайдушкото движение. В наши дни пък, в близост до паметника бил издигнат и малкият параклис „Св. Великомъченик Димитрий“, край който ежегодно се провежда народен събор под наименованието „На хайдушкото сборище“. Наред с прекрасните природни дадености на Агликина поляна и близката околност, до местността се намира и важен водоизточник. Това е т.нар. Хайдушко изворче, което блика в гората на около 15 м. на югоизток от края на поляна и водата от което дава началото на Беленската река. Потокът, който започва от изворчето, носи наименованието река Голяма Търничка /от търнак - копито на животно/ и под Агликина поляна се събира със започващата от Трите гроба своя посестрима - Малка Търничка, образувайки заедно с нея Търничко дере - първият по-голям начален приток на Беленската река. През 1987 г. изворчето било каптирано в голяма каменна чешма, увенчана с меден чучур.

               От Агликина поляната към края на маршрута се продължава вече по равен асфалтов път на изток, като отново се следват билото на планината и маркировката на пътеката КЕ, и след 20 мин. се достига до седловина Вратник - превал на едноименния проход /180 мин./. Тук гръбнакът на Балкана и туристическото вървище се напускат и към с. Божевци се продължава със стръмно спускане на север по трасето на проход. След седловината съвременното шосе заобикаля чрез няколко плавни завоя изворната област на течащата на североизток река Лефеджа, спуска се стремглаво надолу по едно по-дълга серпентина и след 30 мин. достига до оставащата вляво Партизанска чешма /210 мин./. Под нея снижаването продължава с по-плавни завои, като в този участък се поднимават няколко разклона с второстепенни черни пътища. Покрай тях се слиза след още около 30 мин. до още една чешма също вляво от пътя, откъдето пряк почвен друм води на северозапад в посока на Божевци /240 мин./. От тук към селото може да се продължи както по него, така и по асфалтовото шосе, като при вторият вариант след 5 мин. се достига до плитката седловина Караиванов пряслап /245 мин./. Денивелацията от седловина Вратник до това място е около 200 м. При Караивановият пряслап от основното трасе на прохода Вратник се отделя страничен асфалтов път, който се насочва към крайната цел на маршрута. Тук проходът се изоставя и по второстепенното шосе се продължава по права линия на запад. В тази посока се върви още около 35 мин. до достигане на река Домуз дере /280 мин./. Покрай коритото на потока шосето плавно завива на север, подминава оставащия вляво водослив с р. Орта дере и след 5 мин. достига до важен разклон с черен път /285 мин./. Ако от тук се продължи по черния път на запад, ще се достигне до билото на планината и до разположената на него седловина Хорището. Към с. Божевци обаче се продължава по асфалтовия път на североизток, като в тази посока се следват вече извивките на р. Орта дере. Не след дълго потокът се пресича по мост, преминавата се покрай Гавраиловата чешма и с плавно изкачване през местностите Лъката, Чолаковото и Аназлъка се достига след още 20 мин. до с. Божевци /305 мин./. 

 

23

Връх Червената пръст

 

25

Слизането през местността Пирамидата

 

28

Слизането от вр. Мервелик

 

29

Пасището Сър алан

 

33

Връх Сър алан и началото на пряката пътека при заобикалянето му

 

35

Местността Коджамара и разклонът към един от изворите на Малката река

 

40

От пътеката КЕ назад към вр. Кота 1176

 

42

Седловина Трите гроба и вр. Софракая

 

45

Агликина поляна

 

46

От Агликина поляна назад към вр. Софракая

 

47

Паметникът на Агликина поляна

 

48

Новият параклис

 

52

Паметникът и параклиса на Агликина поляна

 

54

Седловина Вратник

 

55

Слизането по шосето към с. Божевци

 

2014-02-03 220618

Профил на маршрута

 

Прочетена 3558 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм