70.1. с. Дрента-седловина Сливката-заслон Караиваново хорище

Оценете
(0 гласа)

70.1. с. Дрента-седловина Сливката-заслон Караиваново хорище - качване

Денивелация - 650 м., време на движение - 4.00-4.30 часа, разстояние - 14.9 км.

Маркировка: от с. Дрента до седловина Сливката - бяло-синьо-бяло, от седловина Сливката до заслон Караиваново хорище - бяло-червено-бяло и ЗКМ

 2013-10-04 092012

  Изтегли: GPS-трак       

     

Село Дрента

                 Село Дрента се намира в северното подножие на Елено-Твърдишкия дял на Балкана, като отстои на 22 км. на югозапад от общинския център град Елена и на около петдесетина километра на юг от главното средище на областта - Велико Търново. Населеното място се състои от централна част, разположена при водослива на реките Веселина и Божeчка /Божичка/, и от още около 80 по-малки махали и родови колиби, пръснати на огромна територия между гръбнака на Стара планина и хълмовете на Предбалкана. Споменатата р. Веселина събира водите си между разположените на главното било на планината върхове Божура /793 м./ и Бутура /Буторски или Бутурски чукар//1115 м./ и няма главен извор, а се образува от сливането на няколко по-малки потока - Остричевото дере, Вълчи дол, Чардашка река, Габрачев дол и т.н. Преди възникването на селото долината на тази река била залесена с вековни дървета, а водите й били далеч по-спокойни и изобилни от сегашните. След изсичането на горите обаче, коритото и околностите на Веселина се променили. Реката носела името Дрента или Дрентска до 1911 г., когато голям порой довел до прииждането на водите й и до причиняването на огромни щети и пакости на селото. Дори и днес, век по-късно след това събитие, в Дрента все още казват: „- Май пак ще вали като през 1911!“. Настоящото название на реката пък било свързано със следната случка: След закриване на Второто народно събрание в гр. Велико Търново княз Фердинанд и съпругата му Мария Луиза били гости на Къпиновския манастир, а на сутринта, след като се събидула и станала от сън, княгинята споделила, че никога нямало да забрави романтичната рекичка под покоите й, която цяла нощ я веселяла. Що се отнася до другата по-голяма местна река - Божечка, тя води началото си от три големи и десетина по-малки извора в отдалечените на около 8 км. от селото местности Мечата стена и Грохода. През 1967 г. въпросните извори били каптирани, а след 2 г. от тях бил прокаран и водопровод до Дрента за задоволяване на питейните нужди на населеното място. Река Божечка не пресъхва дори и през най-горещите и сухи години, затова в миналото именно покрай нейното корито били построени повече от 10 воденици-караджейки и няколко тепавици. Пак по същата причина, доскоро при засушаване тук идвали хора чак от Южна България да си мелят житото и да си водят добитъка на паша и водопой, а жителите на околните махали наливали от Божечка вода с каци и бурета за харманите си. Заради всичко това, местните смятат реката за свещена /божествена/ и я наричат с това име.

                 Макар затънтен почти до главното било на планината и скрит сред  непроходими гори и гъсти шубраци, в по-далечното минало и този край не бил съвсем див и пуст. По време на Античността, когато днешното Дрента все още не съществувало, покрай долината на р. Божечка бил трасиран от север на юг старият римски друм Конарската пътека, пазен в околностите на съвременното село от крепост, разположена на темето на намиращия се на около 1.5 на югозапад връх Калето /717 м./. В сайтът „Българските крепости“ се твърди, че в района на населеното място има останки от още една твърдина, която била издигната на 1.8 км. на запад от него на връх Боров рът /правилното му име е Буров рът//716 г./ и покрай която Конарската пътека някога също преминавала. Важното вървище се спускало в посока на селото откъм разположения на главното било на планината вр. Бутурски чукар, следвало донякъде долината на р. Божечка, прехвърляло се през Шипков рът покрай крепостта Калето и достигало до долината на другата по-пълноводна местна река - Веселина. От нея покрай местността Юртишки кладенец пътят се изкачвал на север и се насочвал към гр. Велико Търново. Конарската пътека продължила да се използва и през епохата на турското робство, като преминаващите по това време през Дрента мюсюлмани следвали на юг от центъра на селото разклонението й по долината на р. Веселина, а християните основното й трасе покрай р. Божечка. Освен това прастаро вървище, по време на Античността през околностите на днешното Дрента планината била пресичана от още един, може би дори по-стар и от Конарската пътека проход, който се нарича Козаревски. От разположеният на юг от Балкана днешен квартал на град Твърдица Козарево /бивше село Козос моде/ този път се изкачвал до върха на планината покрай връх Пчена /1282 м./, спускал се от северната му страна по рида Липовски баир до сегашната махала на Дрента Липов рът и от нея се насочвал по долината на р. Веселина към Дунавската равнина. След появата по време на турското робство на Дрента от този проход към селото било спуснато едно странично разклонение, което от превала на пътя следвало билото на Балкана на запад до седловина Караиваново  /Разпадско/ хорище и от нея се насочвало през махалите Караиванци и Разпада на северозапад към централните части на населеното място.  

             Съществуват няколко основни теории за застрояването на Дрента в този отдалечен и усамотен край на Балкана, като първоначалното използване предимно на високопланинските пасища в района и на най-изолираните места около реките, насочва към настаняването в околността на скотовъдно и криещо се от опасности бежанско население. Местните жители твърдят, че най-старата част на селището била основаната от търновския болярин Добри /Кара Добри/ едноименна махала Добревци /Карадобревци/, жителите на която се преместили впоследствие и към другия най-древен местен квартал - Липов рът /а специално чрез внука на Добри - Кара Иван, и към Караиванци и Разпада/. Кога се установил тук боляринът Добри не е известно, но това най-вероятно станало след завладяването на България от турците. По-вярна и правдоподобна за застрояване на селото обаче изглежда една съвсем стара легенда, запазена от старозагорския протойерей Петър Катранджиев и поместена през 1947 г. в сборник за историята на някои от български села. Според това съхранено от памтивека сказание, Дрента било заселено още след края на Търновското въстание през 1186 г., когато двама души /в друга версия са трима души, дошли на коне/ се настанили в местността Юртишки кладенец. Именно там уж имало и някакъв дрян, около който преселниците си разположили колибата и който дал първото наименование на населеното място - Дрянова колиба. Същото предание свързва създаването на Дрента и с времето, когато за българска столица бил избран гр. Велико Търново. Според книгата на Кольо Господинов „Летопис на Дрента“ местният говор бил типично великотърновски, а в населеното място имало преселници и от селата Горна и Долна Липница, както и от Киселчово, които се намирали около същия град и жителите на които вероятно се изселили в Балкана по време на първите кърджалийски размирици в Османската империя /1645-1690 г./. Някои езиковеди обаче обръщат внимание на факта, че голяма част от местното население говори на златишко-пирдопски диалект /т.нар. кя-кане/, като това се отнася не само за Дрента, а и за разположеното срещу него от южната страна на планината село Пчелиново /Пчелински рът/, както и за някои селища в Еленския край чак до село Чакали на изток. Част от местните също твърдят, че намират генетични съвпадения между дренчани и жители на Западна България, а от историята се знае, че Златишко-Пирдопската котловина била подложена на потурчване през 1521 г.

                Следващата легенда за възникването на селищото гласи, че край Юртишки кладенец първо започнал да си устройва бивак някакъв овчар от Търновския край, който живеел в местността само за през лятото, а есента се връщал на полето. Веднъж обаче човекът решил да не си тръгва, останал и за през зимата и така се настанил за постоянно в местността. Юртишкият кладенец пък съвсем не бил избран случайно, тъй като точно покрай него преминавал основният проходен път в района - Конарската пътека, насочваща се от тук на север през Баждари и Плаково за гр. Велико Търново. Продължението на горните легенди свързва настаняването на първите жители на селото в по-високите части на планината - местностите Ганевата ливада, Мрътвицата, Равнището и Юртишката долчина. По-късно заселниците от околните хълмове постепенно запознали да напускат старите си местообитания /думата юрт означава точно това - изоставено място/ и да слизат все по-ниско към долината на Веселина, като първото им поселение в близост до коритото на реката било на най-плодородното място в сегашния център на селото /по точно в разположената на изток от днешната църква на Дрента местност Юрта/. Пак според тукашните жители, новонастанилите се в Юрта били точно споменатите бежанци от с. Киселчово, което се намирало в близост до днешното Плаково, както и тези от махалите на с. Липница Горно и Долно Дрента. Именно последните дали названията на старите си юртища на новото село и наложили името му сред жителите на Дрянова колиба, а те пък го приели като еднородно със своето и започнали да използват само него. Впоследствие до първата махала в поречието на Веселина се заселили и някои си Нено и Стефан, като първият от тях си построил къща при водослива с Буров дол - днес махала Неновци, а вторият се настанил малко по на изток и основал Стефановата махала. Така край водосливът на Веселина с Божечка се оформило ядрото на днешното село, около което по-късно в района се появили още десетки махали.

               По време на Възраждането Конарската пътека продължила да се използва, като това била най-сигурната връзка на Дрента с останалия свят. Според цитираната книга на Кольо Господинов в селото никога не са живеели хора от други националности и религии, освен православни българи, а за онези времена това било характерно предимно за дервентджийските селища, жителите на които се занимавали с поддръжката и опазването на проходите. Специално за Дрента не са запазени никакви по-подробни устни или писмени сведения за по-особен дервентджийски статут на населеното място. Помни се обаче, че към края на турското робство, а дори и след Освобождението на България, жители на Дрента са давали въоръжена стража на разположената на билото на планината седловина Сливката, стояща на трасето на важната в икономическо отношение Конарска пътека под най-високия връх в околността - Бутурски чукар. Пак към края на османското владичество се знае и за преминаващи през Дрента турци, които отсядали в специално предназначен за тях хан в изчезналата вече Буровска махала /днес Дъновска или Дъньовска махала под Буров рът/. Пресичащата селото Конарска пътека е свързана с този период и чрез специална легенда, отнасяща се до пренасянето по трасето й на султански хазни и до успешното нападение от хайдути над една от тях. Според това предание атаката била извършена на Възнесение, когато жителите на Дрента празнували, черкували се и правели курбан. След успешният грабеж разбойниците слезли в селото да дирят празни бакъри /метални съдове/, в които да поставят и да заровят заграбената плячка. Когато хайдушката дружина се приближила до Дрента, хората побягнали и се изпокрили по къщите си, а бандитите изсипали приготвения курбан на земята и взели казаните. Една от жените обаче се изплашила дотолкова, че забравила да вземе бебето си, поставено във вързана за клоните на едно близко дърво люлка. Като се върнала пък, същата уж видяла, че в люлката имало изсипан цял фес жълтици.

                 Заради отдалечеността на Дрента /а може би и заради дервентджийският характер на населеното място/, по време на турското робство селището било посещавано рядко от представители на официалните власти, а местните селяни живеели по-свободно от останалите си събратя и по принцип избягвали да заплащат данъци. От време на време обаче се случвало и това, държавата да си поиска налозите - общият данък испенч и извънредният данък авариз /които всички немюсюлмани в империята трябвало да заплащат/, натуралнитя данък над ожънатите ниви, наричан номоне, както и животинският данък, известен като беглик. Тогава част от жителите на селото оказвали яростна съпротива, а Дечо Костурчето дори образувал и чета, с която завардвал излизащите от Дрента пътеки, нападал бирниците и връщал взетото от тях обратно на местните селяни. Те пък се съпротивлявали съвместно най-вече на данъка беглик, укривайки овцете си високо в планината в близост до върховете Бутура и Бъзовец /788 м./. Точно с едно такова укриване на добитъка била свързана и следната прелюбопитна история: Освен селяните от Дрента, на Бъзовец си криели овцете и жителите на разположеното от южната страна на планината село Конаре. Веднъж обаче дренският първенец хаджи Илия Раднев не изтърпял конкуренцията и издал на турците къде се намират конарските овце. Тамошните селяни пък се оплакали на войводата Димитър Калъчлията, който изпратил в Дрента специална чета от 11 души, начело със знаменосецът Злати Конарченина, която да глоби хаджи Илия. След като същият не можал да се издължи, хайдутите взели за залог две от децата му - Марийка и Радньо Илиеви, и ги развеждали дълго време из Балкана /като децата дори участвали в някои от акциите на четата/, преди да бъдат върнати на родителя им. Друг известен със съпротивата си дренчанин от този период бил Стоян Габъра /Говедарина/, смятан за ятак на четите на Желю войвода, Димитър Калъчлията, Злати Конарченина и Вълчан войвода. В местността Бутура над селото често се укривали с четите си и Филип Тотю /който има родствена връзка със селото/, както и Хаджи Димитър, а през 1862 г. на същото място, наричано Кръстатата локва, се установил да зимува с отряда си и Панайот Хитов. След настаняването си край Бутура, войводата слизал на няколко пъти по долината на Божечка, за да взима храна от ятаци си в разположената в средното течение на реката Дядо Димитриева воденица. 

                 Най-известните личности обаче, свързани изобщо със с. Дрента, са Стоян Робчето - основател на известната еленска фамилия Робовски, и Стоян Панайотов /Балканджията/ от махала Добревци /Карадобревци/ - потомък на болярина Кара Добри и баща на двама свещеници от Елена, станали родоначалници на тамошния Разсуканов род. Според местните легенди роденият в гр. Чипровци Стоян Робчето бил пленен от турците по време на тамошното въстание /1688 г./, когато бил едва 10-12 годишен. След погромът над града един участвал в сраженията табор на турската армия преминал през Дрента, а местните видели сред войниците някакво момче-пленник, което съумели да освободят чрез измама и да укрият в планината. И понеже момчето било в плен, дренчани му дали фамилията Робчето. След спасието си Стоян бил осиновен от един бездетен селянин на име Станю от Моньов дол, а щом порастнал, Робчето взел да ходи облечен все с бели дрехи, характерни за западните краища на България, откъдето бил родом. Стоян Робчето е дядо на поп Дойно Станьов Робчето /Дойно Граматик/ от Елена, който отворил едно от най-старите килийни училища в града и бил водач на тамошното население в борбата срещу кърджалиите. Неговият син пък - поп Андрея поп Дойнов Робовски /поп Дечо/, бил поборник срещу гръцките фанариоти и близък съратник на Неофит Блозвелията. Що се отнася до Стоян Панайотов /Балканджията/, две от неговите деца станали свещеници в Елена. Първото от тях било поп Петър Султана, чийто внук хаджи Йордан Брадата станал съзаклятник във Велчовата завера през 1835 г. и главен отговарящ за тези събития в Еленския край. След тях Йордан Брадата бил съден и обесен от турците на Баждърлъка в гр. Велико Търново. Вторият свещеник основал известната махала Хаджидимитровите къщи в гр. Елена. След разгромът на Старозагорското въстание през 1875 г. по Конарската пътека в Дрента пристигнал и един от най-известните участници в това събитие - Стефан Стамболов, който отседнал в къщата на Дядо Добри Кръстев /Брежника/. По-късно в същия дом местните жители започнали да складират оръжие за предстоящото Априлско въстание, да леят куршуми в свещоливницата на Недю Николов и да шият дрехи за участниците. Преди самото въстание в къщата на Дядо Добри отседнал и заговорникът Никола Генчев Вераноолу /Дядо Никола/ от с. Хайнето, който трябвало да отговаря за подготовката в Дрента. Същият преминал заедно с няколко съзаклятника за кратко в Румъния, но на 28.03.1876 г. групата се прехвърлила обратно в България. Тогава било решено в Дрента да се образува чета, която заедно с тази на Поп Харитон да се срещнат при Дряновския манастир. Хаджи Стою от Плаково обаче издал планът на турците и така въстанието в селото пропаднало.  

                Преди построяването на местната църква жителите на отделните махали на Дрента се черкували на пръстати из околността оброци или в т.нар. Попска къща на Никола Острия, която се намирала само на около двадесетина метра от сегашната сграда на храма. Домът на Никола бил преграден на две, като в едното крило живеел собственикът, а в другото се извършвали богослужебните действия. Към 1848 г. обаче местните селяни решили да си построят истинска църква и взели да събират пари за нея. В крайна сметка се оказало, че средствата за построяването на храма не достигат, затова дренчани изпроводили Никола Първанов /Просека/ от махала Ямите /Емите/ да моли /проси/ пари от околните селища. С негова помощ, през 1848-49 г. в селото била построена тукашната църква „Св. Богородица“, в дворът на която през 1863 г. била издигната и двуетажната сграда на първото местно училище. Към края на турското робство жителите на с. Дрента се занимавали предимно със скотовъство и по-малко със земеделие. Заради постоянно увеличаващото се население обаче, се наложило част от жителите да напускат населеното място и да потърсят препитание в други краища на страната. Така някои дренчани мигрирали през лятото към по-богатите и плодородни равнинни области, където се хващали на работа като дюлгери, градинари и романци /жътвари/. Специално за последните, от Дрента на югоизток през махалите Караиванци и Разпада била трасирана т.нар. Разпадска /или Романска/ пътека, която била известна още и като Пчена, тъй като преминавала покрай едноименния връх. По трасето на това по-ново вървище тукашните жители достигали за два дни път пеша до град Нова Загора, приспивайки в края на първия ден край Оризовския гьол /днешният язовир Оризари край село Оризари, Новозагорско/. След Освобождението тези миграционни процеси се засилили, като тогава част от местните селяни напуснали завинаги Дрента и се установили за постоянно предимно в равнините около гр. Велико Търново.

                 През 1920 г. край вр. Бутура започнала работа едноименната мина Бутура, собственост на минното дружество „Бъдеще“, зад което стоял видният ни политик и банкер Атанас Буров. Тогава някои от местните жители се хванали на работа в мината, а част от тях започнали да извозват изкопаните въглища с волски коли на североизток към град Горна Оряховица. През 1927 г. наемателят на една друга, също така близко разположена до селото мина - Бряст, започнал да трасира път към местността Разкола, с цел да транспортира по-бързо добитото в рудника. Идеята му обаче пропаднала, тъй като материалът започнал да се извозва на юг към сегашния град Гурково. Предвид това, най-сигурната връзка на с. Дрента с останалия свят продължила да бъде Конарската пътека. В периодът 1909-10 г. започнало изграждането на широко шосе от селото на север в посока на гр. Велико Търново, което извивало именно покрай трасето на стария римски друм и което достигнало само до село Бадевци. Започналата малко по-късно Балканска война прекъснала строежа и така новият път бил завинаги изоставен. По това време от Дрента до главният град в общината - Елена, имало само една по-тясна пътека, която обаче по протежение на двадесеткилометровото си трасе пресичала р. Веселина приблизителна на толкова места. Предвид това, от разположеният на изток Елено-Твърдишки проход властите спуснали едно разклонение към долината на р. Веселина, което през 1931 г. достигнало до съседното село Тодювци. Едва през 1933 г. Дрента било свързано с останалата част на света с нормално шосе, като от Тодювци до местността Смесито новият път бил прокопан от трудоваци, а последната му част била изградена от местните жители.  В периодът 1946-47 г. било прокарано предимно по десния бряг на р. Веселина и сегашното съвременно асфалтово шосе, изпълнено с дороволен труд на тукашни младежи-бригариди. Пак приблизително тогава горите в района били придадени към Буйновското горско стопанство, което за да се сдобие с ценният дървен материал, прокарало още два черни пътя от р. Веселина в посока на планината - единият през 1948-49 г. покрай река Агълница до местността Козилото и махала Караиванци, а вторият през 1957 г. покрай р. Божечка до мина Бутура.

                     Някъде към края на 19-и в. постепенно започнало и облагородяване на самото село, като по време на управлението на Стефан Стамболов /1887-94 г./ по намиращият се на запад от центъра на Дрента Шипков рът, и точно срещу Дядо Добревата къща, в която бележитият ни държавник нощувал, били засадени борови дръвчета. Мястото било оградено и с висок плет, за да няма до него достъп добитъкът на дренчанските стопани. Така местността се превърнала постепенно в малък парк, наричан от по-старите хора Царската градина. През 1927 г. в Дрента било основано и открито местното читалище „Просвета“, а през 1930 г. била отворена и цигуларска работилница, в която намерили препитание предимно част от дрентските жени. През 1932 г. била построена сградата на селската община и първият етаж от старото училище бил преустроен за новоучреденото читалище, а през 1936 г. в центъра на селото били издигнат паметник в чест на загиналите във войните местни селяни. Заради постоянно увеличаващото се население в Дрента след Втората световна война, в селището била издигната нова училищна сграда в местността Грамадата, а в по-отдалечените махали Добревци и Липов рът били открити още две училища. Така в 1953 г. се оказало, че в населеното място има общо четири училища и една прогимназия. През 1957 г. в махала Добревци била построена и нова сграда на тамошното читалище. През 1958 г. работещите край р. Божечка 16 воденици-караджейки били съборени, като била оставена само една при водослива с р. Веселина, а през 1961 г. селото било и електрифицирано. Предвид дължината на Дрента пък, която е повече от 10 км., преди няколко години западните му части, застроени предимно около долината на Веселина, се обособили и отделили в ново селище, наречено Горни край. Понеже се намира навътре в Стара планина и е разположено под самото й главно било, в туристическо отношение с. Дрента се явява като основен изходен пункт за преходи към околността, несъществуващия вече заслон Бутура, хижите на превала на по-отдалечения проход Хаинбоаз /Проход на Републиката/ и хижа Буковец в най-високата точка на по-близкия Елено-Твърдишки проход. Предвид планинското местоположение на селото, в миналото бил правен опит то да бъде превърнато в зона за активен отдих, като в него бил устроен летен детски лагер. Понастоящем обаче в Дрента има само няколко къщи за гости и три маркирани екопътеки, водещи от махала Цоновци на север към село Войнежа, от същата махала на юг покрай р. Веселина към гребена на Балкана и от център на селото на югозапад към вр. Бутура. Въпреки разнообразните възможности, които съвременното селище предлага за туризъм, безспорно най-интересно за преходи край него е трасето на античната Конарска пътека, следващо долината на р. Божечка. 

70.1. с. Дрента-седловина Сливката-заслон Караиваново хорище - качване

                    От източният край на по-компактната част на с. Дрента към останките на Конарската пътека и върха на планината се поема на югозапад, като натам се преминава първоначално покрай оставащия вляво Ямов рът и намиращата се в подножието му махала Ямите /Емите/. Първият заселник в тази местност бил синът на едно момче-беглец от турските безчинства в Тревненско, което се появило внезапно в селото, било приютено от местното семейство Ковачеви и впоследствие се оженило за мома от същия род. На т.нар. Ями наследникът на беглеца си направил първи колиба, която покрил с коруби на дървета и ги измазал с кал. Макар да се намира в самия център на селището обаче, край дома с корубите махала Ямите никога не нарастнала на повече от 5 къщи. След това място се преминава покрай водосливът на Веселина с Божечка и оставащата на юг от тях открита местност Косеницата /Косенината/, на която местните жители празнуват на Димитровден. Така след няколко извивки на реката се достига и до центъра на селището, където Веселина се пресича по мост, заобикаля се долната част на ниския Шипков рид и във все същата югозападна посока се навлиза в долината на р. Божечка. Натам асфалтът скоро свършва и пътят става черен, а по трасето му се навлиза след последните къщи на с. Дрента в разположената под Мутева поляна крайречна местност Ковачевската воденица /Баба Гегювица/. От нея се продължава по права линия покрай извивките на реката, като след още няколко минути се достига до местността Мангелската воденица, намираща се при водослива със спускащия се от юг Даянов дол и стичащия се от север Присошки дол /20 мин. след началото/. Тук вдясно от пътя се виждат къщите на малката махала Ливадките, която на север свършва в горната част на Ливадски баир. Понеже в миналото местността над крайните къщи се наричала Ливадките, от нея дошло и наименованието на целия квартал. Махалата била построена сравнително късно от по-стари обитатели на селото и от преселници от с. Киселчово /днес над руините му е село Плаково/, разорено от турците при размириците през 1690 г. Обитателите на Ливадките били хора, които не могли да се препитават единствено от животните си, затова разкопали баира с южно изложение над р. Божечка и първоначално си направили в него само ниви и градини, настанявайки се впоследствие за постоянно край тях. По-известни родове от Ливадките са Костадинови, Атанасови, Николчеви и Радневи, а къщите на махалата са разделени на две - 9 броя над коритото на Божечка, а останалите по поречието на реката. След застрояването на Ливадките при устието на Присошки дол местните жители си устроили черковище, на което празнуват в първия понеделник на месец юни.

                 След последните къщи на Дрента пътят навлиза в гъсти гори и продължава с плавно изкачване на югозапад, като 10 мин. след края на селото пресича р. Божечка по мост и достига до водослива с идващата от юг река Власов дол /30 мин. след началото/. Веднага след моста от лявата страна по посока на движението се вижда масивно водохващане, към което води и разклонение на черния път. От тук напред следва пресичане на Божечка и по дървен мост, след който вдясно към извисяващия се над долината на реката вр. Калето се отделя още едно странично разклонение на вървището. В следващия участък пътят леко завива на запад през гората Стойчови кории и пресича реката по още два моста - първият отново е дървен, а вторият е монолитен и се нарича Шикилев, макар на някои карти да е изписан като Шилев /40 мин. общо/. След него се завива рязко на юг и се излиза на широката поляна Дядо Димитриевата воденица, където пътят се раздвоява. Тук от дясната страна до местността се спуска потокът Тънкия дол, а от оголената местност се виждат на юг билата на три дълги и тесни рида - Тънката, Бибривенската и Власов рът. След установяване през 1862 г. на четата на Панайот Хитов за зимуване в местността Кръстатата локва до вр. Бутура войводата слизал лично до това място на няколко пъти, за да взима провизии от дошлите във воденицата негови ятаци от с. Дрента. От поляната към главното било на планината се продължава по левия край на пътя и покрай долината на р. Божечка с по-стръмно изкачване на юг, като се преминава през обширни сечища и след 20 мин. се излиза на една още по-широка поляна с порутена стара къща в средата /60 мин./. Това е местността Горнокрайските воденици, в която навремето жителите на западните дрентски махали от Горни край имали четири воденици-караджейки. В гората на изток от тази поляна е водосливът на два къси потока - Гроходски дол и Мечо дере, образуващи р. Божечка. В наши дни, пред изоставената къща се достига до нов разклон, при който по-широкият черен път завива на изток. От тук към крайната цел на маршрута се продължава по по-слабо използвания друм на дясно и на запад, като се напуска долината на р. Божечка и се продължава с изкачване по вододелния рид Корубата, заключен между нея и водосбора на р. Веселина.

              След поляната с къщата пътят описва няколко серпентини и достига до Габричев дол, като тук целият склон вдясно е напълно обезлесен - пощадени са само няколко огромни вековни дървета. Оголените части на гората обаче позволяват да се погледне в южна посока, накъдето се виждат главното било на планината и вр. Бутура. В тяхната посока почвеното шосе достига до северното подножие на височината в местността Божечка /Божичка/, описва още няколко завоя, следвайки извивките на рида, и 50 мин. след последната поляна извежда до гръбнака на Балкана при споменатата по-горе седловина Сливката /110 мин./. Денивелацията от с. Дрента до това място е 300 м.  От тук има два начина да се продължи към крайната цел - заслон Караиваново /Разпадско/ хорище. Първият вариант е да се следва на юг черен път, като натам след около 15 мин. се достига до разклон. При него се завива на изток и се достига до изоставения заслон Бутора. Вторият вариант е за предпочитане, защото е по-пряк. При него от седловина Сливката се продължава на югоизток с рязко изкачване по билото на планината и покрай маркировката на главната туристическа пътека Ком-Емине /КЕ/ преодолява се за 20 мин. дългата, тясна и подобна на улей поляна Каминката и след нея се достига до гъста гора в началото на местността Нивата /130 мин./. Тук от пътеката се отделят два тесни и отдавна изоставени друма, десният от които води на юг към  заслон Бутура, а левият на североизток към местността Радишева чешма. Районът край самата чешма е силно обрасъл и водата е трудно откриваема, затова пък на юг, само на около петдесетина метра от заслон Бутура, се намира чешма Йорданкиното кладенче, която се вижда отдалеч и водата от която винаги е изобилна. От поляната с разклона трябва да се продължи отново по билото на планината и по трасето на пътеката КЕ на югоизток, като в тази посока след около 25 мин. се достига в местността Сечен камък  до изключително добре запазен участък от стария римски друм Конарската пътека /155 мин./. Тук местността на юг е препречена от нисък и дълъг скален венец, камъните на който са изсечени нарочно, за да да премине през тях античният път. Точно на това място встрани от съвременната пътека КЕ се виждат останките от старото вървище, което е идеално подравнено, като под по-ниската му страна са положени изсечените от венеца камъни. 5 мин. по-нагоре пътеката се изкачва от югозападната страна на вр. Бутура до скритата сред вековните гори кръстопътна седловината Седлото /160 мин./. Тя представлява равно и кръгло място, заобиколено с разредена букова гора, при което пътят се раздвоява. От тук римският друм се насочва по билото на страничен рид на юг към най-високия връх в околността - Оздрен /Хождрян//1204 м./, докато пътеката КЕ, маркировката на която в този участък е поставена край трасето на широко съвременно почвено шосе, завива на североизток и продължава по билото на планината.

                  От седловина Седлото към заслон Караиваново хорище се продължава по черен път на североизток, като се следват централният гребен на Балкана и маркировката на пътеката КЕ. От тук напред пътят подсича вр. Бутура почти през темето му и след няколко минути се спуска до разположената от източната му страна седловина Корубата /170 мин./. Разликата във височината от излизането на главното било при Сливката до това място е 300 м., а от тук до заслон Караиваново хорище е незначителна. След Корубата се следва пак главното било на югоизток, пресича се през средата папратливата поляна Разсадника и с лек завой се навлиза след около 10 мин. в невероятно гъста и тъмна гора, която неслучайно носи названието Малкият тунел /180 мин./. В края на тази местност следва плавно изкачване до ниско връхче, при което вдясно от пътя се преминава покрай непресъхващата и през най-горещите летни дни Червена локва. При нея, вляво от пътеката и от билото на планината, се намира местността Грохода, в която са част от изворите на р. Божечка, а вдясно на голямо растояние напред гората покрай пътеката е оградена с телена мрежа. След Червената локва се слиза надолу през вековна и силно разредена букова гора, която този път носи наименованието Големият тунелкато тук отново вляво и под билото са местността и ридът Мечата стена, в които е другата част от изворите на Божечка. През Големият тунел се слиза за около 20 мин. до поредната седловина - Жълтата локва, като след нея се подминават последователно три разклона /200 мин./. При първите два от главната пътека КЕ се отделят странични разклонения, водещи вляво и на север към с. Дрента, докато третият разклон е при ясно изразена тревиста седловина, като тук от билото на планината води началото си изоставен черен път, спускащ се на юг към гр. Гурково. Разстоянието от Жълтата локва до третият разклон се изминава за около 25 мин. /225 мин./. Зад седловината се продължава по пътеката КЕ в източна посока, преминава се над разположените вляво Баждарски извори и след не повече от 15 мин. се достига до обширната слънчева поляна Караиваново /Разпадско/ хорищезаобиколена от всичките си страни с гъсти смесени гори /240 мин./. Сред поляната е разположен едноименният туристически заслов Караиваново хорище, който също като заслон Бутура е отдавна изоставен. Наред с него, понастоящем в местността от туристическата пътека КЕ се отделят още две вървища - първото е широк черен път, който покрай започващата от тук Гръмътлива река се спуска на юг към гр. Гурково, а второто е идващата от северозапад тясна Романска /Разпадска/ пътека, по която навремето дрентските романки ходели на жътва в Тракия. 

 

01

Началото на с. Дрента

 

02

Разклонът от главната улица към моста над река Веселина

 

06

От последните къщи на селото към вр. Буторски чукар

 

08

Разклонът в края на селото към Даянов дол

 

09

Шикилев мост

 

10

Поляната с изоставената стара къща

 

11

Пътят през сечището в местността Божичка

 

23

Седловина Сливката

 

15

Останки от дървена кошара на седловина Сливката и пътя към с. Дрента

 

17

Поляна Каминката

 

20

Разклонът в местността Нивата

 

21

Останки от римският път Конарската пътека в местността Сечен камък 

 

22

Сеченият камък

 

123

Отбивката от римския път на седловина Седлото

 

224

Поляната на седловина Корубата

 

25

Папратливата поляна Разсадника

 

27

Малкият тунел

 

29

Маркировката в местността Малкият тунел

 

30

Червената локва

 

31

Големият тунел

 

33

Седловина Караиваново хорище и заслона

 

35

Табелка със стопанина на заслона

 

40

В заслон Караиваново хорище 

 

2014-02-03 222328

Профил на маршрута

Прочетена 3828 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм