69.1. с. Вонеща вода-село Осенарите-заслон Бутора

Оценете
(1 глас)

69.1. с. Вонеща вода-село Осенарите-заслон Бутора - качване

Денивелация - 550 м., време на движение - 4.30-5.00 часа, разстояние - 20 км.

Маркировка: от село Вонеща вода до билото в местността Зелената локва - бяло-зелено-бяло, от местността Зелената локва до заслон Бутора - бяло-червено-бяло и ЗКМ

 

2014-02-12 191047

Изтегли: GPS-трак      

 

Село Вонеща вода /Цанев хан, Дядо Манчовите ханове/

                 Село Вонеща вода е застроено на около 350 м. н.в. в северното подножие на Тревненския дял на Стара планина и в средата на малка котловина, отстояща на 24 км. на юг от областния център Велико Търново и на 17 км. на изток от град Трявна. Централната част на селището е разположена край самото трасе на първостепенния проход Хаинбоаз /Проход на републиката/, при водослива на пълноводната река Белица /Беличенска/ с десния й приток Райковска /Ивановска/ река и до едноименния миризлив минерален извор Вонеща вода, дал името на населеното място. На север местността, в която се намира селото, е заградена от високите ридове Гърневски баир и Чардачето, на юг от Бойчовския баир, разделящ споменатите по-горе реки, а на изток от ниските хребети Равната, Дряновски рът и Дойновски баир. Стратегическото значение на района около Вонеща вода се допълва и с това, че тук основният път се събира с още няколко второстепенни вървища, идващи откъм главното било на планината - Иванковата пътека от издигащия се на югозапад Белновръх /854 м./, Търновския проход от намиращата се на запад Станчовханска община и едно разклонениие на Конарската пътека /Конарският път/, достигащо до тук от скритото в горите на югоизток село Осенарите. Макар да било разположено при главния разклон Трявна-Велико Търново,мястото под сегашното Вонеща вода си останало пусто дълги години, докато най-накрая през 1840 г. някой си Цаньо /или Цани/ Хаджиев от близката махала Гърневци не се сетил да построи в него кръчма и хан. Предвид това, оформилото се впоследствие около въпросните сгради населеното място било наречено първоначално Цанев хан и носило това име чак докъм 1910 г. След това тук се настанил със семейството си Манчо Цонев Хаджиев - син на Цани, когото местните смятат за първия постоянен заселник на с. Вонеща вода. Същият доживял до пределната стогодишна възраст, поради което обитателите на съседните колибарски селища започнали да назовават мястото и с неговото име - Дядо Манчовите ханове. Та по времето на този човек Манчо минералният извор бил почти в самата река и водите му се смесвали с тези на потока. При валежи обаче, реката се размътвала, а конете на собственика на хановете отивали да пият вода точно там, където бил силно миришещият на сяра извор. По това Манчо разбрал, че вонящата вода от него е по-особена и че става за пиене, след което я опитал сам и като се почувствал по-добре, взел да я препоръчва на жителите на околните села и махали. Така хората започнали да използват редовно извора и да се настаняват в близост до хановете и важния разклон, а образувалото се в района ново селище се разрастнало и постепенно се сдобило с наименованието Вонеща вода.

                 Първите писмени сведения за създаденото в подножието на планината малко селце Вонеща вода са от времето на Освободителната война, когато през 1877 г. на път от Северна към Южна България по трасето на прохода Хаинбоаз покрай махалите му преминал с войските си прочутият руски ген. Гурко. През 1898 г. в селището било открито от кмета Дончо Николов начално училище, а през 1926 г. тук било основано и читалище „Просвета“. При първото преброяване през 1880 г. на населението във вече свободната България Вонеща вода било смятано за част от съседното Гърневци, а през 1934 г. било присъединено и към разположеното на север още по-голямо село Въглевци. Впоследствие през 1965 г. броящото тогава 138 жители с. Вонеща вода било определено за център на малка планинска община, в която освен него влизали още 15 махали и колиби с общо 1168 жители. През 1974 г. към тази новосформирана административна единица били присъединени и съседните села Долни и Горни Гърневци, както и Радневци. Заради лечебният извор, след създаването си селището постепенно се развило като модерен балнеолечебен СПА-курорт, в който през годините били построени множество вили, хотели и почивни станции. Първите наблюдения върху тукашната минералната вода били направени още от основателя на селото Дядо Манчо, а примитивното й използване за лечение чрез къпане в дървени корита по домовете или в заградени с рогозки и черги места в близост до извора започнало още през 1920 г. В началото на 20-и в. обаче изворът все още представлявал само примитивен кладенец в края на речното корито, заграден с няколко по-големи каменни плочи. Едва след каптирането му през 1938 г. бил направен и първият научно издържан химичен анализ на водата от него, който показал добри резултати при лечение главно на ставни, кожни и стомашно-чревни заболявания. В наши дни, селото се състои от централна част и четири по-големи странични махали, пръснати по околните хълмове. Най-популярната сред тях пък е разположената на около 2 км. на югоизток Градците /до 1934 г. се наричала Гърците/, позната като родно място на изявения ни хайдутин, революционер и деец на националноосвободителното ни движение Тодор Тодоров Станчев /Филип Тотю/. По време на османското робство същият бил известен като Тотю Топалски, Неуловимият, Хвърковатият и Страшилището на Турската империя, а днес за него в центъра на Вонеща вода е издигнат паметник и къщата му е превърната в музей. Предвид кръстопътното място и изградената в района голяма хотелска инфраструктура, понастоящем селището представлява основен изходен пункт за преходи към Стара планина, като от него водят маркирани пътеки в посока на най-близките туристически бази - ж.п. гара Кръстец на югозапад, хижа Грамадлива на юг и заслон Бутора /Бутура/ на югоизток.

69.1. с. Вонеща вода-село Осенарите-заслон Бутора - качване                   

                  Ако за преходи от Вонеща вода към Стара планина се избере най-дългият, слабопознат и почти неизползван от туристите маршрут към несъществуващия вече заслон Бутура, тогава от селището се поема по шосето на Прохода на Републиката /Хаинбоаз/ на юг. След напускане на населеното място пък, в посока на крайната цел на прехода може да се продължи в два варианта - или по трасето на главния път на юг, или по белязан с туристическа маркировка черен друм, пресичащ на югоизток споменатата махала Градците /Гърците/. Понеже напредването по шосето е несравнимо по-бързо, за начало на маршрута е желателно да се използва именно то, като по него се следва на юг долината на Райковската река, преминава се покрай водосливът й с Осенарската /от дървото осен т.е. ясен/ и след 20 мин. се достига до разклон вляво. Тук асфалтовият път се изоставя, продължава се по почвено вървище на югоизток със слизане към коритото на реката, като след 5 мин. се преминава над водите й по т.нар Бакалски мост, строен със средства на местни бакали /търговци на дребно//25 мин. след началото/. Друго интересно за мястото при разклона е и това, че при него се напуска Тревненския дял на Стара планина и се навлиза в Елено-Твърдишкия балкан. На отсрещния бряг на Райковската река се продължава с плавно изкачване по склоновете на Дойновския баир, като на север остава едноименното село Дойновци /с предишно име Дойнов мост/, а на юг - късият поток Ушовски дол. През 1934 г. напълно изоставеното днес с. Дойновци било просто малка махала от 9 къщи с 57 жители, която била част от Вонеща вода. В наши дни, почвеното шосе подминава през местността Дончевите копачета останките от отдавна напуснатото селище, преминава покрай разклон с път, водещ вляво към руините, и през Горньова кория, Ненов трап и Трънката достига след 15 мин. до рухналите къщурки на още едно бивше селце - Ушевци /в миналото се наричало Ушовци// общо 40 мин./. Също както и Дойновци, навремето и това съвсем безлюдно вече населено място било доста малко - през 1934 г. брояло едва 4 къщи с 40 жители, затова и то било присъединено към близкото с. Вонеща вода. Ушевци било основано от преселници именно от Дойновци, като за първи заселник в селото се смята Дядо Павли Михов.

                  От изоставените къщи на Ушевци се продължава с плавно изкачване през гъстите Недьовските кории във все същата югоизточна посока, като след още около 20 мин. се достига до разклон в разположената на билото на рида открита местност Метериза /в превод от турски език думата метериз означава окоп//60 мин./. Това е едно от най-красивите и важни места по целия маршрут, като тук от оголените поляни се открива прекрасна и пространна панорама във всички посоки. Наред с това, местността е и кръстопътна, като до изкачващия се откъм Райковската река друм достига и второто маркираното вървище, идващо от. Вонеща вода през Градците и Дойновци. При разклона тези почвени шосета само се пресичат и веднага пак се разделят, като маркираното от тях /което е разклонение на значимия в миналото проход Конарската пътека/ продължава на югоизток към с. Осенарите, докато другото под наименованието Метеризка пътека се насочва през близките села Цонковци и Семковци на юг към билото на Стара планина. Предвид важността на мястото, видимостта от него, доскорошното му интензивното използване и названието му, би могло да се предположи, че тук в по-далечното минало е имало стража за опазването на двете пътеки, както и някакво наподобяващо на окоп охранително съоръжение. А това, като че ли, се потвърждава напълно и от името на разположената в южния край на поляните местност Момчилова оградаОт разклонът в Метериза се продължава по белязания с бяло-зелена лентова туристическа маркировка път на югоизток, като след нови 10 мин. се достига при масивен трафопост до нов важен кръстопът в местността Хорището /70 мин./. От мостът на Райковската река до тук са изкачени около 200 м. денивелация. При разклона белязаният път се пресича с още един друм, маркиран с туристически табелки и водещ от намиращите се на север села Терзиите /основано от избягали от чумата в края на 18-и в. терзии /шивачи/ от град Лясковец/ и Войнежа /махала Кладни дял/ на югозапад към х. Грамадлива. Във въпросната посока второто вървище преминава през Дренов връх /867 м./ и Късия чукар /810 м./ и достига до превала на прохода Хаинбоаз в местността Предела, поради което през Освободителната война точно неговото трасе било ползвано от руските войски, за да се изкачат до върха на планината и превземат разположените там турски укрепления. 

              От кръстопътя при трафопоста се продължава отново по маркирания с бяло-зелена маркировка черен път, като се слиза на юг и се преминава покрай оставащия вдясно нисък връх Булото /637 м./. Неговото интересно наименование идва от легендата за млада булка, която уж си хвърлила на това място брачното було, за да премине в дружината на Вълчан войвода. С този легендарен хайдушки водач е свързана и една гора на североизток от върха, която се нарича именно по този начин - Вълчан войвода /или Вълчивец/ и в която същият се криел с четата сикакто и две места до близкото с. Осенарите - Хайдушкото кладенче и връх Хайдута. Под трафопоста пътят слиза от източната страна на Дойновски баир, спуска се стръмно през местността Нивището към долината на Осенарската река и след 10 мин. Достига до поредното напълно изоставено село в околността - Бочковци /Бочков дол//80 мин./. През 1880 г. то брояло 93 жители, през 1934 г. - 122, а през 1956 г. само 85. Изобщо, прави впечатление, че от целият район, с най-многобройно население в миналото и с все още обитаеми поради тази причина къщи, са само тези села, които са най-отдалечени от Вонеща вода и от главните пътища около него - Терзиите, с живеещо понастоящем в махалите му само едно младо семейство пастири и Осенарите, с едва няколко постоянно пребиваващи. Друго по-любопитно за Бочковци е това, че къщите му са разделени на две ясно обособени махали, групирани покрай къс приток на Осенарската река, както и че поради някаква странна причина, в миналото селото не било съставна част на Вонеща вода, а на съседното Райковци. Според написана от Поп Пеню от махала Кладни дял на близкото село Войнежа книга, разположените в околността села Бочковци, Терзиите и Осенарите били създадени по един и същ начин. Когато в края на 18-и или началото на 19-и в. в град Лясковец избухнала чумна епидемия, част от занаятчиите от местната чаршия се изселили в най-дивия и пуст район на Стара планина, където основали въпросните селища.

              При първите къщи на Бочковци пътят завива първо на югозапад и пресича покрай масивна къща и разклон споменатия приток на Осенарска река, след коeто продължава през Букачовата гора на североизток. В тази посока се върви почти водоравно, като след още около 15 мин. се достига до река Старцев /Старцов/ дол /95 мин./. Тук потокът се пресича по мост, след който друмът отново завива на югоизток и след още около минута извежда до водослива на Старцев дол с Вълчи дол /Вълчидолска река/, в резултат на който се образува Осенарската река. На пръв поглед названието Вълчи дол не поражда никакви съмнения, че произлиза от едноименното хищно животно. Всъщност обаче, то идва от името на местния осенарски селянин Вълчо, който имал край реката воденица. Покрай водослива и оставащия вдясно Старцов рът пътят навлиза на югоизток в долината на Вълчи дол, преминава покрай Сухия дол и поляната Драгневото и 10 мин. по-късно пресича до две къщи в местността До воденицата и тази река по мост /105 мин./. След него се продължава отново покрай коритото на потока, като 10 мин. по-късно се навлиза при чешма в същинската част на Осенарите, групирано около водослива със спускащата се от дясно и протичаща през тесен овраг река Тисовчица /115 мин./. Въпреки че е най-отдалечено от цивилизацията и че се намира в изпълнен с гъсти и непроходими гори район, в миналото Осенарите било селото с най-многобройното население в цялата околност - през 1880 г. тук имало 40 къщи с 143 жители, а през 1934 г. - 207 жители. А това пък навярно се дължало на преминаващото през махалите му странично разклонение на Конарската пътека, чието главно трасе следвало билото на дългия хребет Ръта, стоящ на изток от тук. Същият рид служи като граница между водосборите на реките Осенарската и Веселина, както и като разделителна линия между Великотърновското и Еленското краища. Село Осенарите било основано от същите работещи в безистена на лясковската чаршия занаятчии, които при избухване на чумната епидемия в края на 18-и в. се изселили в гъстите гори под билото на Стара планина. Именно поради тази причина, до 1900 г. наименованието на населеното място било Безистена. Сегашното му име Осенарите пък дошло от един грамаден вековен осен, който се намира на около 300 м. нагоре покрай коритото на Тисовчица и край стволът на който се настанили първите заселници в местността. Впоследствие, бегълците от чумата слезли от Осена в намиращата се на юг покрай водослива на Вълчи дол с Букачев дол равна местност Лисичите дупки, а едва по-късно се преместили при устието на Тисовчица и се установили там за постоянно. Освен на тези три места, в миналото в районът на Осенарите имало още едно селище, намиращо се на наклонената поляна Юрта /юрт - изоставено селище/разположена на около 3 км. на запад под надвесеният над цялата околност Дренов връх /867 м./. Според запазена легенда, някога от там преминавала пътека, на която бил убит някакъв турчин. Тогава опасявайки се от отмъщение, жителите на Юрта се изселили на северозапад и основали сегашното село Семковци.

            Издигащият се над Осенарите западен бряг на Вълчи дол е много стръмен и горист, затова не се използва от местните стопани за земеделие и изглежда напълно див. От разположеният на изток и по-плавно снижаващ се в посока на реката хребет Ръта обаче към махалите на селището се спускат последователно потоците Сухия дол, Пашовския дол, Катарски дол, Къшленски дол, Костадинов дол, Букачев дол и Зеленишки дол, разделени съответно от голите и покрити с плодородни ниви местности Търницата, Папратливка, Равната, Костадиновата, Букачовото и т.н. В подножието на всички тях, след последните къщи на Осенарите пътят продължава  с плавно изкачване на югоизток покрай Вълчидолската река, като подминава последователно метална бариера, бетонна чешма в местността Припека и водослива със спускащата се от дясно река Лизгава долчина, чието корито е покрито с богата на вар лизга /калциев карбонат или мергел/. Така след около 25 мин. се достига до нов разклон  при продълговата поляна Лисичите дупки, в единия край на която се виждат хранилка за диви животни и ловна вишка /140 мин./. След тях вървището се разделя на две в местността Реката, като левият му край се изкачва покрай Костадинов дол към билото на Ръта и води на изток към махалите на съседното село ДрентаОт тук към заслон Бутура се продължава по дясното разклонение, което през гората Линджов сухарак следва на югоизток Вълчия дол, пресича го още един път по мост с метални перила в местността Русев орех и покрай ридовете Турлата вдясно и Голяма Букачва вляво достига до още една поляна с хранилка за животни и ловна вишкаПо-нагоре реката и пътят рязко завиват на югозапад и покрай сухия Гъбенски дол навлизат в малко долинно разширение, по средата на което също се забелязва голяма хранилка за животни /а скрита в гората южно от местността остава и още една ловна вишка/. В западният край на тази поляна се достига до водослива на двата начални притока на реката - Голям и Малък Вълчи дол, покрай коритата на които пътят също се раздвоява /160 мин./. От разклона се продължава покрай Голям Вълчи дол по по-рядко изпозвания черен път на юг, като в тази посока друмът се изкачва с умерен наклон покрай потока, траверсира западните склонове на връх Еньов чукар /779 м./ и, като преодолява около стотина метра височина, извежда след 20 мин. почти под главното било на планината до поредната поляна с хранилка за диви животни и ловна вишка /180 мин./. Тук пътят също се разделя, като от това място към централния гребен на Балкана се продължава по насочващото се на юг ляво разклонение на друма, понастоящем почти напълно затлачено с гъста растителност. В указаната посока се преодоляват последните метри до гръбнака на планината, като след 10 мин. се достига в местността Зелената локва и до него в близост до две дебели вековни дървета, едното от които е гигантска дива круша /190 мин./. Сред местното население Зелената локва е известна с това, че в миналото през летният сезон в нея се къпели тукашните биволи.

              С достигане до Зелената локва завършва първата част от маршрута и започва втората, която е подробно описана в множество пътеводители и чието трасе в посока на заслон Бутура следва неотклонно главното било на планината. От гигантската круша към крайната цел на прехода се продължава на изток вече покрай маркировката на билната туристическа пътека Ком-Емине /КЕ/, която постепенно се разширява до широк черен друм и след 10 мин. се изкачва до темето на възловия връх Турлата /турла - кръгла кошара за животни//750 м.//200 мин./. Точно тук от гребена на Балкана се отделя първо на североизток, а след това и на север дългият вододелен хребет Ръта, по който в посока на гр. Велико Търново се насочвал някога и силно оживеният в близкото минало стар римски друм Конарската пътека. По време на Освободителната война руската армия решила да контролира този важен път с малък караул, който разположила на намиращия се на североизток от Турлата гол и обзорен връх Бялковски чукар /днес връх Караула//774 м./. Освен в транспортно отношение, Турлата е възлов връх още и заради това, че от него водят началото си р. Веселина на север и Кокошата река на юг. Наред с всичко друго, именно при Турлата главното било на планината описва и рязък завой на юг, като в тази посока се слиза вече по Конарската пътека до Божур чешма, а веднага след нея се изкачва и панорамният връх Божура /793 м./. Според запазена в разположения от южната страна на планината град Гурково стара легенда, някога край вр. Божура имало скала със скривалище на мечка в нея. От това място за около 35 мин. се слиза последователно до дъната на няколко плитки седловини, както и се изкачват теметата на две-три по-ниски връхчета. Под Божура първо се слиза до седловина Стояновското, след което се изкачва връх Кривия чукар /780 м./. Зад главата му пък се достига до премката с връх Кокоши чукар /798 м./, а над нея се преодолява темето и на тази височина /235 мин./. Името на последното възвишение, както и това на едноименната река на запад от него, са свързани с факта, че в миналото край тях кацали диви патици, наричани от местното население кокошки. Въпросният Кокоши чукар също е възлов връх, като при темето му главното било на планината заема отново традиционната си източна посока, отделяйки от себе си няколко второстепенни рътлини - Бъзовец и Средната крива на югозапад и Остричевата на североизток. При върха от билния друм към по-късите ридове Бъзовец и Остричевата се отделят и два странични черни пътя.

            След Кокошият чукар се преминава през връх със странното, но красноречиво и свързано без всякакво съмнение с преминаващата под него Конарска пътека наименование Копаното имане /800 м./, като около тези две височини се пресичат и няколко малки полянки, известни със събирателното си название Осенака. Самото главно било пък тук се нарича Гредата, заради тясната си и издължена като ствол на дърво форма. Въпреки че се намират чак на централния гребен на Балкана и че около тях няма жива душа, дори и понастоящем тези плодородни местности се обработват, а в средата им са издигнати все същите хранилки за диви животни и ловни вишки. Друг интересен за вр. Копаното имане факт е и този, че при него от северната страна на главното било на планината може да се види запазена част от античното трасе на Конарската пътека. След това възвишение се изкачва още един връх, който пак носи неслучайно име - Вълчи /Вълчов/ чукар /807 м./. Същият е известен на населението и от двете страни на планината като вълчо свърталище, хорище и вървище, а в горите съвсем близо на север от подножието му се намират махала Вълчарите на с. Дрента, както и протичащата покрай нея втора река с името Вълчи дол. Под самото теме на възвишението пък е местността Вълчата яма, в която навремето ловци изкопали дупки като капани за вълци, поставяйки в тях за примамки увити в мрежи живи овце. Вълчият чукар е популярен и като връх с три била, тъй като тук от гребенът на планината в посока на юг към Цвятковата река се отделя страничният Диманов рът. В наши дни, съвременният път заобикаля височината от юг и 20 мин. след Кокошия чукар се спуска до седловина Битата нива, чието име навярно идва от това, че реколтата в нея някога била унищожена от градушка /255 мин./. От тази местност на север се отделя черен път, който е белязан с бяло-синя лентова маркировка и който по билото на дълъг рид води към най-западните махали на с. Дрента. От Битата нива следва плавно изкачване до поляната Чардачето /от чардак - навес за животни/, на север от която води началото си едноименната Чардашка река, а след това и слизане до разположената между върховете Габрачев /Габрачов/ рът /827 м./ от североизток и Кота 803 от югоизток седловина Пряслопа. Тук билото и пътят завиват на югоизток и се изкачват леко нагоре, след което се спускат до кръстопътната седловина Сливката. Разстоянието от Битата нива до това по-ниско място се изминава за около 20 мин. /275 мин./.

                Седловина Сливката се намира на главното било на планината между върховете Габрачев рът от северозапад и Буторски /Бутурски/ чукар /1115 м./ от югоизток, а името си носи заради характерно сливово дърво в средата си /в миналото сливовите дървета тук били две/. Заради важният разклон на това място, днес на единственото останало сливово дърво в местността са закрепени няколко туристически табелки, както и продълговата ламарина с аматьорски изрисувана на нея схема с маршрутите в района. При Сливката се достига и до значим кръстопът, при който в миналото идващата от юг Конарска пътека се раздвоявала - едното й разклонение се спускало на североизток към днешното с. Дрента, като в древността това направление на пътя било охранявано от разположената над селището крепост на връх Калето /717 м./. Другият край на прохода продължавал по билото на планината на запад, достигал до вр. Турлата и там завивал на север към гр. Велико Търново. А понеже в миналото разклонът при Сливката бил първостепенен, към края на турското робство на седловина била разположена въоръжена стража, давана от жителите на дервентджийското в миналото с. Дрента. Освен Конарската пътека обаче, днес до Сливката достигат още два пътя - един от север по Габрачев рът и втори от югозапад покрай Цвятковата река. Наред с това, от Сливката до близкия вече заслон Бутура може да се отиде и по два начина. Първият вариант, който всички препоръчват, е да се продължи по водещия на югозапад черен път, по който след 6-7 мин. се достига до още един разклон /260 мин./. При него се завива по левия край на пътя на изток, преминава се покрай заключена бариера и белязана със старите жълто-червени цветове на пътека КЕ изоставена тухлена сграда на бившата мина Бутура, като след 15 мин. се излиза до трети разклон /275 мин./. Заслон Бутура се намира на около 50 м. вляво от това място, като на същото разстояние вдясно се вижда и изобилната чешма Йорданкиното кладенче. Ако се отиде първо до водоизточникът, тогава след него се завива на север, като натам след 5 мин. се излиза при останките на заслона /280 мин./. 

              При вторият вариант за достигане на бившата туристическа база, от Сливката се продължава на югоизток по билото на планината, покрай маркировката на КЕ и над останките на Конарската пътека, като се изкачва тясната, стръмна и наподобяваща на улей поляна Каминката /името й е свързано точно с нейната тясна и издължена форма, наподобяваща на комин/. При този начин на придвижване за около 20 мин. се изкачват 120 м. височина, като в горния край на поляната се достига при равна площадка до още един разклон. Тук пътеката се разтроява, като единият й край поема на североизток към разположената съвсем наблизо Радушева /Радишева/ чешма. Вторият и основен край на вървището продължава със стръмно изкачване през гората по билото на планината на югоизток към вр. Бутурски чукар, а третия завива по рядко използван черен друм на юг към заслон Бутура. Преди да се достигне до него обаче, се пресича заетата вече от гъсти гори местност Нивата, като на по-малко от 5 мин. път от нея се излиза на наклонена поляна, в източния край на която се вижда партизански паметник. Точно от южната страна на тази местност са и останките на Бутура. Сградата на хижа /заслон/ Бутура е построена през 1970 г. в красивата местност Кръстатата локва върху хвостохранилището на едноименната мина Бутура, разположено на около 800 метра н.в. в подножието на вр. Бутурски чукар. Целта на построяване на заслона на това място била да се улесни преходът по маршрута Ком-Емине, като се разполови разстоянието между съществуващите дотогава съседни хижи Грамадлива и Буковец. Преди да се издигне сградата, през лятото на поляната първоначално разпъвали само няколко военни палатки с по 12 места, в които туристите се подслонявали. Местността пък била избрана заради разположените от двете й страни водоизточници - Радушевата /Радишевата/ чешма на север /от която хижата била водоснабдена/ и Йорданкиното кладенче на юг, близките партизански паметник в края на поляната Нивата и трасе на Конарската пътека, както и останките от малка къща, обитавана до този момент от минният надзирател дядо Спас. Интересното е, че в миналото точно това място било използвано за лагер от хайдушките чети на Филип Тотю, Панайот Хитов и Стефан Караджа. 

 

01

Разклонът на шосето на прохода Хаинбоаз над Бакалския мост

 

55

Трафопостът на билото на Дойновски рид в местността Хорището

 

03

Село Бочковци

 

04

Село Осенарите

 

06

Вълчи дол

 

08

Последната хранилка за диви животни преди билото

 

07

Вековната дива круша на билото в местността Зелената локва

 

08

От вр. Турлата на изток към вр. Бутурски чукар

 

09

От поляната на вр. Божура на запад към вр. Битата ела 

 

10

От вр. Божура на изток

 

17

Разклонът и завоят при вр. Кокоши чукар

 

12

Една от поляните Осенака

 

13

Сол за дивите животни на една от поляните Осенака

 

23

Разклонът на седловина Сливката

 

15

Останките от дървената колиба на седловина Сливката

 

26

Разклонът Младежки дом-заслон Бутура южно от седловина Сливката

 

27

От разклона на изток към масива на вр. Бутура

 

18

Изоставената сграда със старата маркировка на пътеката Ком-Емине

 

19

Чешма Йорданкиното кладенче

 

20

Останките от заслон Бутура-сграда № 1

 

21

Останките от заслон Бутура-сграда № 2

 

35

Към поляната с партизанския паметник се продължава по стълбите между двете "сгради"

 

36

Поляната с паметника зад заслон Бутура

 

37

Разклонът в горния край на поляната Каминката

 

2014-02-12 191130

Профил на маршрута

Прочетена 5027 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм