Печат на тази страница

67.1. с. Белица-с. Станчов хан-спирка Бъзовец-гара Кръстец

Оценете
(2 гласа)

67.1. Гара Кръстец-сп. Бъзовец-с. Станчов хан-с. Белица - слизане

Денивелация - 500 м., време на движение - 4.00-4.30 ч., разстояние - 14.5 км.

Маркировка: от гара Кръстец до сп. Бъзовец - бяло-зелено-бяло, от сп. Бъзовец до махала Свирци - слаба или липсваща маркировка - бяло-жълто-бяло

 2014-02-12 190104

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                  Изтегли: GPS-трак 

       

Село Кръстец

           Село Кръстец е разположено на около 900 м. н.в. почти под самото главно било на Тревненския дял от Централна Стара планина и под едноименния връх Кръстец /Голям Кръстец, Чукара//1008 г./, от когото е взело името си. Селището е сравнително ново и е било оформено през 1913 г. около току-що създадената ж.п. гара „Кръстец“, построена след въвеждане в експлоатация на първия планински участък от презбалканската ж.п. линия между град Плачковци на север и село Борущица на юг. Строежът на железницата започнал през 1907 г. и завършил през 1913 г., като бил ръководен и изпълнен предимно от чужденци - инженери италианци и работници хървати, черногорци и сърби. Между 1913 г. и 1917 г. населеното място се наричало първоначално Мацина река по името на преминаващия през него поток /същият се споменава сред местните жители и като Машина или Матина река/. Сред тукашното население обаче водната артерия е известна още и като Попова река, като последното име е свързано с легенда за някакъв православен свещеник, който по време на турското робство избягал от разположеното на юг село Дъбово, преминал през планината по близкия Яйканлийски /Дъбовски/ проход и се укрил в най-затънтеното място край пътя. Още по време на Османската империя в близост до усамотената местност бил открит първият рудник в околността, разположен на билната седловина Ябълките. Заради него, тогава край Мацината река все още не се образувало миньорско селище, но веднага след построяването на ж.п. линията тук се установили за постоянно 18 домакинства. Броят на временно пребиваващите в Кръстец пък също постепенно нарастнал до около 300 души, които били заети в обслужването на ж.п. гарата, в местното горско стопанство и преди всичко в пръснатите около селото рудници, разположени по южните склонове на планината. Сред тези въглищни мини най-известните били „Лев“ - открита през 1904 г. и собственост на Никола Хаджистанчев от Велико Търново, „Извор“ със собственик Сава Азманов от Стара Загора, „Бор“ - собственост на Никола Никифоров и Иван Стоянов от с. Нейковци, „Царица Елеонора“ - собственост на Стефан Попов от Трявна и „Борущица“ - собственост на „Захарна фабрика“ - Горна Оряховица. След Втората световна война всички тези частни до този момент рудници били национализирани и през 1947 г. обединени от държавата под името ДМП „Лев“, като към тях по-късно била присъединена и новата мина „Малините“.

             Макар преди появата на ж.п. линията районът край Кръстец да бил пуст, селището не възникнало на съвсем диво място. Още в най-дълбока древност в гъстите дъбрави край сегашното населено място се кръстосали няколко първостепенни пътя, заради които местността била сравнително оживена. В близост от тук през околностите преминавал от юг на север един от най-важните и значими за пресичането на централните части на Стара планина проход - Яйканлийския, чийто превал при вр. Кръстец се намира на около 30 мин. пеш в северозападна посока. От съседната седловина Конарското втори друм се насочвал на югоизток към село Лява река, а трети водел на югозапад през село Селце към град Мъглиж. С едно от тези достигащи до Кръстец вървища - идващото откъм гр. Мъглиж, е свързана и легенда за пренасяне през местността на мощите на българския светец Иван Рилски Чудотворец от Южна към Северна България. Околните пътища били ползвани предимно от преминаващи през планината търговци на добитък и кираджии чак до Освободителната война. Тогава обаче, след разгрома на армията на ген. Гурко в Тракия през 1877 г., по Яйканлийския проход през Кръстец към близкото село Станчов /Станчев/ хан преминали колони от бягащи от военните действия български бежанци, които били настанени в колибарските махали от северната страна на планината. Приблизителна пак по същото време части на руската армия се изкачили от север до вр. Кръстец, където изкопали окопи и изградили барикади. Това обаче не било всичко, свързано с местните пътища, тъй като през 20-и в. от уж затънтения Кръстец били насочени в различни посоки още няколко друма - на югозапад към новооткритите рудници, на запад по билото на планината към връх Бузлуджа и на северозапад към възникналите към края на турското робство млади градове Плачковци и Трявна. Предвид казаното, някои автори с основание смятат, че названието на местността не е дошло от името на близкия връх, а от кръстосването на множество пътища в района.

            След Освобождението на превала на Яйканлийския проход при вр. Кръстец се появила първата в района малка постройка, която служила за митница между държавите Княжество България и Източна Румелия. По-късно до кръстовището от западната страна на върха била построена и болница за работниците по ж.п. линията, начело на която бил фелдшерът Рачо Попов от Дряново, а едва след това се появило и самото селище в долината на Мацина река. През 1920 г. някой си Иван Вълчев от село Нейковци открил на ж.п. гарата питейно заведение, затова от въпросното населено място започнали да претендират, че с. Кръстец трябва да бъде присъединено към землището им. За да разрешат спора, тогава властите съставили нарочна комисия, която отредила гарата и селището край нея да останат в състава на по-близката Станчовханска община. През 1948 г. в с. Кръстец се появило училище, настанено в сградата на мина „Лев“, а през 1953 г. общинското средище Станчов хан открило на ж.п. гарата пълномощничество и пощенска станция. В периодът 1961-63 г. от мина „Лев“ до мина “Извор“ бил прокопан травербант /специален тунел/ с дължина 2 км., по който започнали да извозват по по-модерен способ добиваните в района въглища към ж.п. гара Кръстец. По това време околните рудници били обслужвани от около 200 работника и 50 човека технически персонал, настанени в специално изградени за тях блокове в селото. Пак в този период през Кръстец била трасирана и билната пътека „Ком-Емине“, във връзка с която до гарата била построена туристическа хижа /Туристическа спалня „Кръстец“/, а самото селище се превърнало в главен изходен пункт за преходи към по-близките части на планината. След 1989 г. експлоатацията на мините в околността била преустановена, а селището било напуснато от почти всичките си жители, като понастоящем по официални данни в него живеят за постоянно едва 11 човека. 

67.1. Гара Кръстец-сп. Бъзовец-с. Станчов хан-с. Белица - слизане

             Заради благоприятната туристическа инфраструктура /построената тук хижа и преминаващите през с. Кръстец ж.п. линия, вървището КЕ и старите проходи/, както и заради специфичното местоположение в близостта до главното било на планината, от населеното място водят началото си няколко нови екопътеки, трасирани в различни посоки. Една от тях се насочва на югозапад към мина „Извора“ и тамошната хижа със същото име, друга по трасето на стария Яйканлийски проход на северозапад към гр. Трявна, а трета на североизток към ж.п. спирка Бъзовец, общинското средище Станчов хан и голямото село Белица. Ако за преход в тази част на Тревненската планина се избере трасето на спускащата се към с. Белица пътека, тогава от ж.п. гара Кръстец се поема първоначално на северозападкато се следва водещото към гр. Плачковци асфалтово шосе. Зад постройката на ж.п. гарата друмът преминава покрай туристическата спалня Кръстец и след около километър в указаната посока достига до началото на пряка пътека, белязана с жълто-бяла маркировка /15 мин. след началото/. От тук се продължава по туристическото вървище, което навлиза в гората и скоро извежда до още едно по-тясно асфалтово шосе, насочващо се към съседната ж.п. спирка Бъзовец. От разклона се продължава по асфалта, който с леко изкачване нагоре достига след още няколко минути до маркиран с безброй туристически табелки важен кръстопът с античния Яйканлийски проход, трасето на който в този участък носи името Дядогенчев /Генчов/ път. Освен с вливането един в друг на двата друма, кръстовището е от съществено значение и с това, че при него се преминава през главното било на планината и до края на маршрута се върви все от северната му страна /заета до голяма степен от Природен парк „Българка“/. След разклона се продължава по асфалта пак на северозапад, като 10 мин. след началото на пряката пътека се достига до поредния разклон в южния край на историческата седловина Кръстец /25 мин. общо/. Тук вляво от съвременното асфалтово шосе се отделя по черен път трасето на стария Яйканлийски проход, което покрай вр. Голям Кръстец започва да се спуска на северозапад.

Седловина Кръстец

            Мнозина автори твърдят, че информация за седловина Кръстец и за разположения от северната й страна едноименен връх може да бъде намерена в пространното житие на Св. патриарх Евтимий Търновски, написано от родения в град Велико Търново Киевски митрополит и българин по произход Григорий Цамблак. Местността Кръстец се намира на централния гребен на Балкана и е превал на Яйканлийския /Дъбовския/ проход, като, според въпросното произведение и според запазена сред местното население легенда, тя и другата най-характерна билна седловина в района - Конарското, в миналото били родови имения на българските царе Асен и Петър. На вр. Кръстец се намирал летният дворец на аристократите, а на пасищата край Конарското същите си отглеждали конете. Предвид това, никак не е случайно, че през 1195 г. по време на управлението на първия от тях именно през Кръстец били пренесени мощите на Св. Иван Рилски Чудотворец на път от София към Велико Търново. По онова време процесията, водена от архиепископ Василий - глава на българската православна църква при царуването на Асеневци, се изкачила от Тракия до върха на планината по Мъглижкото направление на Яйканлийския проход, преминаващо през гр. Мъглиж и с. Селце. При седловина Кръстец, която била част от именията на владетеля, цар Иван Асен I дошъл заедно със свитата да посрещне лично реликвите. А те пък трябвало да бъдат поставени в специално издигнатата за тях в гр. Велико Търново църква „Св. 40 мъченици“, чието строителство обаче се забавило. За да изчака довършването й, царят задържал процесията седем дни край върха, който заради многото събрани на това място духовници с кръстове бил именуван Кръстец. Освен с разположеният през Средновековието на седловината летен дворец обаче, с митницата през 19-и в. и с болницата през 20-и в., местността е свързана и с още два други прастари исторически артефакта. През Античността тук бил изграден т.нар. Царски кладенец, свързан вероятно със задоволяване нуждите от питейна вода на преминаващите по Яйканлийския проход пътници, а под самия връх била издигната и една, свързана пак със същия друм, малка наблюдателна кула.

             По време на Освободителната война сотня казаци и Шеста дружина на българското опълчение се изкачили до върха на планината точно при седловина Кръстец и изкопали около нея три реда с окопи за отбрана, следите от които личат и до днес. За да подсилят отбранителното съоръжение, тогава войниците отсекли и множество дървета по долината на Мацина река и ги подредили пред окопите като барикада. По-късно през зимата на 1877 г. Шеста опълченска дружина била заменена от Девета, която заедно с още около 2000 души български доброволци, водени от Руйо Донин от Мъглиж и Петко Отвъдненеца, се изкачили до тук откъм с. Станчов хан, разчиствайки двуметрови снежни преспи. В наши дни, във връзка с пренасянето през местността на тленните останки на Св. Иван Рилски, на седловината е издигнат вграден в близките скали малък параклис, в който е поставена нарочно донесена от Рилския манастир частица от мощите на светеца. Интересното е, че именно под тази съвременна постройка остават предполагаемите останки на античната наблюдателна кула, която охранявала в миналото по-близката част на пътя. До Царският кладенец пък е изграден туристически заслон със същото име, край който са поставени маси и пейки за отдих. В миналото от това място Яйканлийският проход се насочвал на северозапад към връх Стражерски чукар /844 м./, където по време на турското робство стояла част от охраната на прохода. Под тази височина пътят се спускал покрай връх Квачка /810 м.//названието идва от това, че когато се гледа към възвишението от север, то изглежда като кокошка, която е разперила криле, за да брани пиленцата си/ и достигал до древното село Престой, името на което е свързано с пребиваването /престоя/ в него на руски войски по време на Освободителната война. От разклона при седловина Кръстец към с. Белица се поема по асфалтовия път, който траверсира от изток подножието на едноименния връх, завива постепенно на североизток и след 10 мин. се спуска до още един разклон с второстепенно вървище /35 мин./. От тук се продължава отново по шосето, което става все по-стръмно, като 15 мин. по-късно по него се достига до параклис и чешма в горния край на ясно изразената седловина Бъзовец, в дъното на която се вижда едноименната ж.п. спирка /50 мин./.

Ж.п. спирка Бъзовец               

             От вр. Голям Кръстец на североизток между долините на потоците Улея вляво и Букачев дол вдясно се отделя дългият рид Груйов чукар, в горната част на който е изградена кръстената на бурена бъз ж.п. спирка Бъзовец. Тя е с източно изложение, отстои на 4.5 км. от общинския център Станчов хан и на около 2 км. от вр. Кръстец и е построена на 820 м. н.в., което я прави най-високо разположената ж.п. спирка по трасето на 4-та главна ж.п. линия Русе-Подкова. Селището около спирката се състои от 10 домакинства и е сравнително ново, като е възникнало на мястото, на което по време на строежа на ж.п. линията били разположени постройките на т.нар. секция - част от жилищата на строителите. Названието си населеното място е взело от близкия връх Бъзовец /893 м./, чийто масив е с издължена форма, спомогнала на ж.п. линията постепенно да заобиколи върха и по този начин да се изкачи по-плавно до намиращата се на билото на планината местност Пряслапа. Поради тази причина, навремето инженерите по строежа на железницата казвали: „Има Бъзовец, има линия“. В миналото, с цел заобикалянето на вр. Бъзовец, линията под селото била построена нарочно като клуп /особен вид възел с колелце/ във формата на числото 6, откъдето дошло и името на този ж.п. участък - Шесторката. С цел забавяне на  движението на влаковете по стръмния склон, точно под Бъзовец линията е изградена на две равнища, като едното преминава над другото по тунел. Тук покрай вр. Бъзовец били прокопани още подобни няколко отвора в недрата на планината, като при изкопните работи под местността Големия трап по т.нар. Четиринадесети тунел се случила огромна трагедия. При взрив на скали с бомби били убити 6 работника от Македония - повечето от тях сърби, а при вестта за случката инженерът им Стойкович веднага избягъл от България. Макар ж.п. спирка Бъзовец да била построена също като Кръстец на привидно пусто място, заради преминаващото в близост старо трасе на Яйканлийския проход и тази местността не била съвсем дива. Във връзка с пътя, още по времето на траките на вр. Бъзовец било създадено укрепено селище с площ от около 25.5 дка. Въпросната височината е с широко и заравнено било и с много стръмни склонове, като темето й доминира с около 300-400 м. над околните долини, а построената на върха й крепост била с площ 238/162 м. Понастоящем стените на това съоръжение са запазени като насип с височина 50 см., който е с неправилна форма и следва конфигурацията на терена, а на запад от него сред скалите се забелязват останки от още две подобни каменни заграждания.

            След построяването на железницата, през 1921 г. на ж.п. спирка Бъзовец се настанили за постоянно първо само трима души - кантонерът Генчо Чопов и търговците Тодор Тахов и Кольо Димов. Още същата година обаче нововъзникналото населено място било свързано с главното за района с. Станчов хан чрез специално изграден път, проектиран от инж. Рупов и изпълнен от трудоваци. През 1924 г. в Бъзовец било открито начално училище, а през 1938 г. селището било водоснабдено чрез специални тръби, прокарани на 2 км. дължина от местността Папурските копаци. 1948 пък била годината, през която до ж.п. спирката достигнал телефон, а по същото време тук бил открит и магазин. През 1962 г. в местността бил построен трафопост, чрез който освен Бъзовец било електрифицирано и съседното село Мръзеци. Приблизително в този период на около 500 м. на запад от ж.п. спирката била разработена базалтова кариера, която била част от ТКЗС „Станчов хан“ и била експлоатирана от 1959 до 1965 г. В онези години тук било открито и читалище, което се издържало с 5 % от парите, спечелени от продажбата на извличания от околните гори дървен материал. Понеже населеното място има красиви околности и приятен климат, разположено е нависоко в планината и е постоянно изложено на слънцето, както и заради спиращият тук влак, през годините Бъзовец постепенно се оформил като малко летовище. Предвид това, под параклиса с чешмата, и в близост до самата ж.п. спирка, била разкрита още една туристическа спалня. Все в тази връзка, наскоро от Бъзовец били трасирани в различни посоки и няколко нови туристически пътеки - една покрай асфалтовото шосе на юг към вр. Кръстец, втора на северозапад към разположеното на около 2 км. от тук село Креслювци и трета на север към вр. Бъзовец. Заради развитият туризъм край Бъзовец, днес при разклон в дъното на едноименната седловина маркировката се разтроява в указаните посоки. А най-новата от трите екопътеки в района е тази, водеща през върховете Малкия и Големия чукар към вр. Бъзовец. Въпросното вървище се изкачва до самото теме на височината, след което се спуска от западната й страна до погледна площадка, разположена над скалния феномен Стената. Това е неголям, но напълно отвесен скален венец, от който се открива впечатляваща панорама към цялата по-близка околност.

Село Мръзеци

            Понастоящем при ж.п. спирка Бъзовец асфалтът изчезва, като от тук надолу основният път продължава на североизток вече като черен. Също така, в дъното на седловината друмът слиза от билото на Груйов чукар, пресича ж.п. линията и продължава от източната страна на хребета. В началото си черният друм се спуска много стръмно по няколко къси серпентини, като след 15 мин. подминава маркиран разклон с пряка пътека, водеща вдясно към с. Мръзеци /65 мин./. 10 мин. по-надолу ж.п. линията се пресича отново, след което се слиза до основния разклон с широк път, водещ също към Мръзеци /75 мин./. Селото е отдалечено на около 3 км. на югозапад от общинския център Станчов хан и е кръстено, според едни, на прякора на основателя си Дядо Мръзек /или Мързек/, според други, на някоя си баба Мраза, а според трети на това, че зимата тук е много студена и всичко замръзва. Според „Речник на личните и фамилни имена у българите“ на Стефан Илчев обаче, коренът на името на селото е татарската дума мирза /благородник/, приета във влашкия език под форма мръзо и достигнала до земите ни чрез него. През 1982 г. Мръзеци се състояло от 15 домакинства и било обитавано от 97 жители, а към средата на миналия век домакинствата в него били вече около 30. За особените нрави в това отдалечено и усамотено село пък се разказват следните легенди: Преди стотина години в местността живеели само двама братя-пияници - Миньо и Стойно Койчеви. Веднъж обаче те се сбили до Прозорковата воденица заради някакви неправилно продадени волове и дядо Миньо заклал брат си. Така в околността на сегашното с. Мръзеци останал да живее само един човек. На отсрещния източен склон над селото се намира местност Гроба, чието име се отнася до друго предание, свързано с разклонение на Яйканлийския проход, преминаващо по разположения в същата посока край Мръзеци рид Леска. Веднъж долу в селото имало сватба, когато по страничния път по Леска се задал на кон някакъв турчин. Точно тогава един от сватбарите се прецелил с пушката си в него и макар отдалече, успял да го улучи и убие. Трета легенда гласи, че някаква мома от местните постоянно се карала с братята си и затова й викали Черна. Веднъж те я набили, а тя тръгнала да ги съди в Трявна. По пътя край селото обаче те я издебнали и убили, затова съответната местност била наречена Чернин гроб. Сред тукашното население землището на с. Мръзеци е известно като много плодородно и изпълнено с изобилни извори с хубава вода за пиене. Такива извори са Плачка /през лятото водата от него едвам капе, като че ли плаче/, Шуркана /винаги е пълноводен, затова водата от него постоянно шурти/, Чешмата и Коев рът. Въпреки тях обаче, селото било водоснабдено чак през 1936-38 г. от два други извора - Дучев чучур и Полянката, намиращи се по склоновете на хребета Леска. През 1960 г. в Мръзеци бил построен овчарник с 320 овце, през 1964 г. и воловарник с 30 глави добитък и голям сеновал за 200 тона сено, а през 1969 г. в селото бил отварен магазин. Съборът на Мръзеци се провежда всяка година в денят на Света Марина /28 август/. За изолираността на Мръзеци важи същото, което бе казано за Кръстец и Бъзовец. Селото уж е затънтено вдън горите, а пък точно покрай него по рида Леска преминавал изключително натоварен път.

Село Станчов /Станчев/ хан

                 След разклона над с. Мръзеци главният път става прав като по конец и без нито един завой се спуска постепенно на североизток до Станчов хан, траверсирайки по диагонал масива на оставащия вляво вр. Бъзовец. Така покрай постоянната панорама вдясно към изключително красивия връх Белновръх /854 м./ се слиза след около 40 мин. до центъра на най-голямото селище в района, името на което показва, че някога и през него преминавал важен друм /115 мин./. Всъщност още при слизането към селото се забелязва, че то се намира в нещо като огромен казан, в дъното на който се събират всички околни пътища и потоци. Денивелацията от ж.п. гара Кръстец до тук е 400 м. Село Станчов хан, или както го наричат всички местни жители Станчев хан, е отдалечено на около 12.5 км. на юг от град Трявна и е застроено на 450 м. н.в. при водослива на реките Оланска и Мръзешка /Шурканка/, образуващи Станчовханската река. Според книгата на Кольо Прозорков „История за създаването, живота, бита и нравите на Станчовханска община“ селото било основано през 1834 г. от Станчо Минчев Смилов от близките колиби Свирците, който се преместил тук заради избухнала в родното му място голяма чумна епидемия. Именно този селянин от Свирци потроил в местността първият хан, наречен по неговото име Станчов, в който започнал да продава на преминаващите по прохода пътници различни стоки и да ги подслонява за през нощта. А къщата била разположена на особено важно от транспортна гледна точка място, тъй като наред с потоците тук се вливали един в друг и няколко интензивно използвани в онези години пътища. Първият от тях било страничното разклонение на Яйканлийския проход, наричано от местното население Друма, което било проправено в годините на турското робство на изток от вр. Кръстец и което покрай с. Мръзеци се спускало по рида Леска точно към новия хан на Станчо. Вторият път - известен сред тукашните жители като Косев камък, започвал от разположения в южното подножие на прохода Хаинбоаз съвремен град Гурково, изкачвал се на северозапад от него до билото на планината и покрай Оланска река също слизал до новия хан. Наред с тези вървища, от разположения на изток от селото Белновръх до водослива на реките достигал още един страничен друм, разклонение на преминаващия през височината Ветренски проход. След събирането на отделните си краища при водослива на потоците обединеният път продължавал на север покрай Станчовханската река под името Търновски проход. Настанявайки се на това удобно кръстопътно място, основателят на селото - предприемчивият Станчо, започнал да благоденства и живял доста дълго, почивайки през 1878 г. към края на Освободителната война.

            След построяването на първия хан при водослива на потоците и разклона на пътищата, постройката останалата самотна чак до 50-те години на 19-и в., когато в околността се настанили и други преселници - съседната Султанска къща била построена през 1852 г., Неновата през 1858, Петровата през 1859 и т.н. Така освен Станчовият хан, в заформилото се ново населено място постепенно се появявили и други ханища, магазини, терзийници, кръчми и обикновени питиепродавници, които продължили да обслужват преминаващите през местността пътници. Още тогава на р. Шурканка била издигната и воденицата-караджейка на дядо Пейко, наричана от жителите на доминиращото дотогава в околността близко с. Свирци Юнашката. Заради преминаващите от тук пътища, част от местното население също започнало да се занимава с кираджийство, като ежеседмично пренасяло по Друма чрез снабдени със специални самари коне разнообразни стоки, извозвайки ги от тук на юг чак до гр. Одрин и на север към Дунавската равнина и самата река. Така селото в дъното на долината постоянно се развивало и разраствало, като през 1867-68 г. в него било открито първото училище в частната къща на Цаньо Брамбола с учител даскал Пройно от Габровско, а през 1867 и църквата „Св. Пророк Илия“. По време на Освободителната война през есента на 1877 г. руски войници дошли да реквизират в Станчов хан сено и фураж, които извозвали по пътя Косев камък на югоизток към позициите си при прохода Хаинбоаз /местност Баш колиба/. Януари 1878 г. пък 2000 доброволци, събрани от цялата община, тръгнали от тук към вр. Кръстец, пробивайки пъртина през преспите, за да помогнат да се изкачи до височината голяма руска военна част.Още по турско време на около 4 км. от Станчов хан по югозападните склонове на Белновръх била открита каменовъглена мина, която давала допълнително препитание на част от местното население. Впоследствие същата била временно изоставена, но заработила отново през 1890 г. По неизвестни причини през 1905 г. експлоатацията на рудник Белновръх отново била прекратена, но след Първата световна война през 1919 г. в нея били заточени 123 стачкуващи пернишки миньори, които поддържали местния добив на въглища до 1924 г. /рудникът работил и след Втората световна война в периода 1945-1952 г./. 

           След Освобождението местното планинско население започнало масово да се изселва към по-плодородните равнинни райони на страната, което станало на четири големи вълни - 1878-80, 1908-1910, 1920-21 г. и най-вече в периода 1960-62 г. след разширяване на промишлеността в градовете и създаването на ТКЗС в общините. Въпреки това, през 1885 г. Станчов хан било обявено за общински център на близките 22 по-малки махали и колиби, заселени по време на турското робство почти изцяло с български бежанци от Великотърновска и Горнооряховска общини. Нещо повече, впоследствие към селото били придадени дори и такива населени места, които до този момент принадлежащи към съседни административни единици. След обявяване на селото за общински център в него се появила сградата на общината, малка паянтова постройка до църквата и по-нова и голяма през 1898 г. до старата. Към 1888-90 г. селището вече брояло 65 домакинства, докато преди Освобождението в него имало само 23 домакинства със 126 жители. През 1876 г. в Станчов хан се появила и сграда на общинско училище, а през 1937 г. в нова сграда било настанено и основаното още през 1921 г. читалище. Заради благоустрояването, населението постепенно се увеличавало, достигайки през 1956 г. до 240 души. След Първата световна бойна бил прокаран от трудоваци 8 км. път към Бъзовец и Кръстец, а през 1935-36 г. и в обратната посока към Белица. С цел по-добро снабдяване на местното население, през 1938 г. в селото била създадена кредитно-потребителска кооперация „Братство“, която открила магазин на Кръстец и лавки в близките до него мини. През 1958 г. Станчов хан и по-близките населени места в посока на Белица били електрифицирани. Съборът на селото съвпада с деня на патрона на църквата /20.07./, а на 27.10. в деня на Света Параскева /Петковден/ тук се прави панахида за убитите по време на войните, като се колят 10-15 агнета и от тях се вари курбан. Освен Белновръх, по-голям интерес като природна даденост край Станчов хан представляват две пещери с името Килиите /известни като Сухата и Мократа/, които се намират една над друга на около 2-3 км. югоизточно в долината на Оланска река. Отдолу е Мократа пещера, в която не са открити следи от живот, а отгоре е Сухата, в която са намарени частично унищожени от иманяри фрагменти от керамика от I-во хилядолетие пр. н.е., останки от пещи и огнища, както и от подова замазка и глинена мазилка. Пещерата е обитавана в периода от късната бронзова епоха до началото на ранножелязната.

==============================================================================================

             Както подобава на средищно място и голям общински център, днес от с. Станчов хан се отделят различни друмища във всички посоки - по маркирани шосета може да се отиде на северозапад до гр. Трявна или покрай коритото на Оланска река на югоизток до селата Велчовци, Власатили и Гайдари /пътят Косев камък/, а по немаркираното старо вървище по рида Леска на юг до Яйканлийския проход и главното било на планинатаОт центъра на селището към крайната цел на маршрута пък - с. Белица, може да се продължи както по пряка, но много стръмна пътека, така и по широко асфалтово шосе, което обаче доста заобикаля. Ако за придвижване напред се избере пътят, тогава по него се поема първо покрай долината на Оланската река на изток, като в нейната посока вървището е белязано с лентова маркировка и с табелки, насочващи към Белновръх. В края на селището шосето се раздвоява, като от тук към с. Белица се продължава със стръмно изкачване на север по левия му край /наричан Ральов път/. В тази посока склоновете на Тесни рът, по които е трасиран друма, се преодоляват чрез няколко къси серпентини, разстоянието между които може да се съкрати по преки пътеки. Така се изкачват около 150 м. височина, като 40 мин. след напускане на центъра на Станчов хан се достига до разклон, при който десният край на пътя завива на изток и покрай село Иринеци се насочва към Белновръх /155 мин./. Тук трябва да се направи кратко отклонение и да се кажат няколко думи за споменатото с. Иринеци. То е застроено на особено красиво място в гората вдясно от разклона и в миналото е било известно с многолюдните си семейства с по 9-10 деца. По старо предание, преди 300 години тук се настанила някоя си Ирина с двамата си сина, от чието име дошло и сегашното название на селото. По време на турското робство околностите на Иринеци били част от големия чифлик на чорбаджи Генко /Генко Петров Даскалов/ от Трявна, в който богаташът живеел в специално изградена за него каменна кула. Този чорбаджия не ходел никъде сам и никога не излизал, без да е въоръжен. Кулата му пък била толкова пълна с всякакъв вид оръжия, че в нея липсвал само топ. През 1798 г. Трявна била нападната и изгорена от кърджалиите, а чорбаджи Генко организирал съпротивата на местното население, като влязъл във връзка с хайдутина Стойно Иванилеца. След тези събития Генко продължил да ползва създадената от него чета, начело на която застанал Маньо Кършака. Тогава в дружината влезли и работещите като ратаи в чифлика на Генко в Иринеци братя Бойчо и Петър, които били родени в разположеното от другата страна на Белновръх съседно село Цепераните и които по-късно станали легендарни хайдушки предворители. Понастоящем името на чорбаджията се е запазило единствено в наименованието на гората около селото, която се нарича Генкова кория, а останките от кулата му можело да бъдат видени под хармана на някой си Дядо Иван Гущера. Друго интересно за Иринеци е разположената над селото на темето на Белновръх крепост край трасето на Ветренския проход, стените на която били разкопани от местния жител Минчо Иванов.

           Почти веднага след разклона за Иринеци се влиза в с. Свирци, в центъра на което маркировката изоставя асфалтовия път и се насочва нагоре и на изток към Белновръх и хижа Грамадлива. Свирци /или Свирците/ отстои на около километър и половина на север от Станчов хан, като доскоро в селото имало 11 домакинства и 59 жители. Свирци е застроено на високо и голо място и е с южно изложение, а от сградите му се открива невероятна панорама на юг към главното било на Стара планина. Точно от това село е родом основателят на Станчов хан - Станчо Смилов, както и известният майстор-строител Пейко Тодоров Дончев, наричан Станчовхановското Фиче. Последният е построил и реставрирал множество обществени сгради, частни обекти и около 12-15 големи сводести моста. Според запазени предания, селото било заселено от четиримата братя - Митьо, Стоян, Иван и Смил от с. Свирците, Килифаревско. В последните години населеното място оправдава името си, тъй като сред жителите му има около 15-20 изявени музиканти. Заедно с близкото село Горяни, Свирците имат общ събор на Възнесение Господне /39 дни след първия ден на Великден/, който празнуват съвместно на близкия Пожерни рът. От селото към Белица се продължава по шосето на северозапад през местността Турчина, свързана с легенда за убит на това място иноверец. В този участък пътят се качва на дълъг страничен рид, който се отделя от Белновръх в указаната посока, прехвърля се през билото му и покрай дола Ральова усойна се спуска след 10 мин. до село Ралевци /165 мин./. То е с южно изложение и е отдалечено на 2.5 км. от Станчов хан, като тук до неотдавна живеели 15 домакинства. Именно от това село са прочутият в миналото хайдутин Хаджийчето, извършил множество обири по пътищата в Станчовханската и съседните общини, както и известният народен гъдулар и цигулар Васил Минев Недялков. По старо предание, селото било създадено по време на турското робство от трима братя - Рали, Илчо и Широкорад, след заселването на които последните двама умрели и останал само Рали /оттук и името на селището/. 

               В северния край на Ралевци асфалтовото шосе свършва, като от тук към Белица се продължава по черен път на север-североизток към следващото село в района - Горяни. Тук от лявата страна остава дълбоката долина на Станчовханската река, в дъното на която се виждат сгради на военни заводи. Преди да достигне до Горяни пътят пресича за около 10 мин. местностите Ральов копак и Радев гъзер и извежда до гол връх, увенчан на темето си с бетонен куб /175 мин./. Той се вижда отдалеч и представлява паметник на загинали на това място съветски парашутисти от български произход. До тук по време на Втората световна война успешно достигнала група от трима съветски парашутисти. През нощта обаче един от тях убил останалите двама и сам се предал на полицията. Веднага след този паметник пътят навлиза в гъста гора и през нея достига до напълно изоставеното с. Горяни. То е със северно изложение и е отдалечено на 3.5 км. от Станчов хан и на 4 км. от Белица, като е разположено на самия път към последното. През 1892 г. в селото били преброени 12 домакинства с 48 жители. По време на турското робство Горяни първоначално било на запад до Търновския път и до коритото на Станчовханската река /срещу яза на Еничарската воденица/. Поради постоянните притеснения на преминаващите по друма кърджалии и даалии обаче местните жителии се изселили на изток и заели част от землището на съседното село Глутниците. Първият уседнал в новосъздаденото населено място бил Стоян, който се обличал с бяла аба, каквато носели еничарите, затова и прякорът му бил такъв. Заради това прозвище, до 1951 г. и новоучреденото село носело името Еничери. Синът на Стоян пък - някой си Дядо Иван, постоянно се карал с жителите на с. Глутниците за нивите и пасищата по граничните синури, затова веднъж през лятото нарочно опожарил посевите на съседите си и усвоил за себе си техните имоти. Оттогава граничният хребет между двете селище са нарича Пожерни рът. Село Горяни се пресича за няколко минути, като след него пътя започва де се спуска все по-стръмно на север. Предвид това, че Горяни е отдавна изоставено и че от тук вече не преминава никой, на север от селото друмът също е отдавна затлачен с растителност, покрил се е с тръни и едва личащото му трасе се следва особено трудно. По него обаче се слиза само за около 25 мин. до Станчовханската река, която се пресича по брод и от другата й страна се влиза в двора на изоставено военно поделение /200 мин./.

                Също като къщите на Горяни, и сградите на бившата казарма са в руини, покрай които навсякъде по земята се търкалят празни сандъци от снаряди. Сред разрухата обаче се вижда и нещо доста интересно - висок и бял мраморен паметник, който е разположен до изоставеното трасе на Търновския път и надписът на който обяснява, че през 1195 г. именно от тук били пренесени мощите на Св. Иван Рилски на път от Средец към Велико Търново. От паметника се продължава направо през двора на поделението, излиза се извън оградата му в местността Пиздица и след водослива с Малчовското дере порасналата Станчовханска река се пресича отново по брод. Извън бившия военен обект пътят следва извивките на потока на север и скоро излиза на голи поляни в местността Катароша /кръстена на някой си Дядо Катарош, чието име идва от тракийския корен катарос - чист/. Мястото е при водослива на Стачовханската с Криводолската река, които образуват по-голямата река Белица. От тук все покрай коритото на Белица и през споменатите поляните пътят постепенно завива на североизток и след около 30 мин. равен ход влиза в центъра на едноименното село /230 мин./. По предание Белица било заселено първоначално от жител на севлиевското село Гъбене по прякор Урука, затова и до 1967 г. името на населеното място било Уруците. Белица се намира на 5.7 км. на югоизток от Трявна и на 21 км. на юг от Дряново, като старото му име се среща в турски документи от 16-и в., когато селището се числяло към Килифаревска кааза, Великотърновски санджак. Към края на 18-и в. в селото имало грамотен кмет и килийно училище, поддържано от Папазкия род от Търново, а част от жителите му ходели като дюлгери и градинари на гурбет във Влашко, Русия, Австрия и Далмация. През 1859 г. тук било открито светско училище, а през 1924 г. и основно. Местната църква била издигната в периода 1863-79 г., а патронният й празник е на Св. Преображение Господне /06.08./, когато е и селският събор. След Освобождението част от местните жители се изселили в равнинните области на Северна и Южна България. Въпреки това, селото било обявено за общински център, в състава на който влизат преснати из околните планински хълмове множество по-малки колибарски селища. Понастоящем с. Белица се дели на четири големи махали - Центъра, Уруците, Царето и Чифлика.

 

58

Гара Кръстец

 

61

От кметство Кръстец назад към гара Кръстец

 

59

Кметство Кръстец

 

60

Туристическата спалня до кметство Кръстец 

 

62

Седловина, връх и ж.п. спирка Бъзовец

 

P4280137

Параклисът над седловината

 

P4280134

Чешмата до параклиса

 

68

Ж.п. спирка Бъзовец

 

69

Разклонът към Мръзеци

 

73

От пътя към с. Станчов хан и Свирци 

 

71

От пътя надолу към с. Станчов хан

 

P4280149

Църквата в центъра на Станчов хан

 

77

От пътя към Свирци на североизток към Белновръх

 

81

От пътя към вр. Голям Кръстец

 

83

Разклонът преди Свирци

 

P4280156

Село Свирци

 

84

Село Ралевци

 

P4280160

Паметникът на загиналите съветски парашутисти между Ралевци и Горяни

 

P4280163

"Село" Горяни

 

90

"Пътят" след Горяни

 

P4280167

Паметникът в двора на военното поделение

 

P4280168

Надписът показва, че от тук са преминали мощите на св. Иван Рилски през 1195 г.

 

P4280173

В центъра на с. Белица

 

2014-02-12 190135

 Профил на маршрута

 

Прочетена 4309 пъти