68.1. с. Райковци-х. Грамадлива-ж.п. гара Кръстец

Оценете
(1 глас)

68.1. с. Райковци-х. Грамадлива- ж.п.гара Кръстец - качване

Денивелация - 500 м., време на движение - 5.30-6.00 часа, разстояние - 23.6. км.

Маркировка: от с. Райковци до х. Грамадлива - бяло-синьо-бяло, от х. Грамадлива до ж.п. гара Кръстец - бяло-червено бяло и КЗМ

 2014-02-12 190525

   Изтегли: GPS-трак    

      

Село Райковци

                 Село Райковци е разположено на около 450 м. н.в. в северното подножие на Тревненския дял на Централна Стара планина, като отстои на 26 км. на юг от град Велико Търново и на 6 км. на югозапад от близкия курорт Вонеща вода. Селището е застроено по двата бряга на Клъшка река и се намира само на няколкостотин метра от шосето на Прохода на Републиката /проход Хаимбоаз/, оставайки скрито от него зад една по-ниска гънка на Балкана. За красотите на заемащия най-горните части на планината Райковски край се разказват легенди, тъй като същият е изключително живописен и изпълнен с неизбродими гори, тесни долини и с безброй хълмове и потоци. Според някои историци първите заселвания на хора в по-близкия до Райковци район станали още по време на Втората българска държава, когато покрай трасето на прохода Хаимбоаз се настанили българи предимно от великотърновските и горнооряховските села. Така по протежение на високопланинската част на прохода от село Въглевци на юг, и скрити дълбоко в най-гъстите дебри на Балкана, се появили около шестдесетина родови махали и колиби, всяка една от които се отличавала от другите със свой специфичен бит и архитектура. За най-старо населено място в околността се сочи застроеното от споменатия и във византийски хроники търновски болярин Драгия село Клъшка река, чието наименование идва от дългата роба без ръкави на аристократа, наричана клъшник. Запознати езиковеди твърдят, че по-голямата част от тукашните ойконими /селищни названия/ са всъщност патроними, т.е. имена, дадени на махалите от техния първи заселник. Така станало и в интересуващото ни село, основано по старо предание от някой си Райко, дошъл на това място през 1800 г. от сегашния град Две могили, Русенско, за да се спаси от преследванията на турците. Впоследствие, до къщата на Райко са настанил и Дядо Койо - родоначалник на местния род Коевци, а след него в местността се появили и Кучеви, Желязкови, Попови и т.н.

              Притесненията на турците обаче застигнали и този край, тъй като околните махали били съвсем близо до трасето на често използвания в онези времена Хаинбоазки проход. Така например, когато турци идвали в тукашните селища за да събират данъци, същите карали българите да заплащат и т.нар. дишак - данък за изхабяване на зъбите от храната, която християните безвъзмездно предоставяли на мюсюлманите. В с. Райковци е известна и Пранговата къща, свързана със следното трагично събитие. Веднъж турци дошли в местната ковачница и поискали от собственика й пари. Когато железарят не им дал, нападателите го оковали в пранги и сипали на гърдите му нагорещен восък, за да си признае къде крие имането си. Само след няколко дни човекът издъхнал, а къщата му била наречена на иструмента, с който стопанинът й бил измъчван. В края на 18-и в. местните българите пострадали тежко и от кърджалиите, които през 1798 г. опустошили областта и изгорили главния й град Трявна. Тогава тамошният чорбаджия Генко /Генко Петров Даскалов/ организирал съпротивителна чета от своите пастири и ратаи, към която се присъединили и т.нар. цеперански хайдути, по-голямата част по произход от разположените в близост до Райковци три по-малки села - Цепераните, Самсиите и Сеймените. Сред по-изявени войводи от околността пък, наричани белновръшки по името на издигащия се над въпросните три села Белновръх /Голям Белновръх//854 м./, били Маньо Кършака от село Сланите, Дядо Бижьо /Бижьо Власатилека/ от намиращото се от западната страна на Белновръх село Власатили, Хаджийчето от разположеното под Власатили село Свирци, хаджи Досьо Байрактар от с. Самсии, Бойчо войвода, баща му Дядо Никола и Богдан Цепераняка /Кара Богдан, Богдан Станчев Стойчев/ от с. Цепераните, Ангел Францъза от с. Клъшка река - сестрин син на Бойчо, както и роденият малко по-късно в близката махала Гърците на с. Вонеща вода Филип Тотю. След създаването си обединената чета на чорбаджи Генко започнала да контролира близките проходи, поради което разбойниците престанали да ги използват и гнетът над местното население постепенно намалял. По-късно обаче, след като нещата в империята се нормализирали и кърджалийските размирици били прекратени, четата на Генко не само че не била разформирована, а напротив -  продължила да действа и да защитава местното население, постепенно разделяйки се на няколко по-малки отряда.

             За повечето от известните ни хайдушки предводители, сред които и Панайот Хитов, най-изявен и заслужил сред изброените по-горе войводи бил Бойчо Цеперански, автор на първия известен закон за хайдутството. Още като невръстно дете Бойчо и братята му Петър и Георги останали сираци, тъй като баща им - хайдутинът Дядо Никола, бил убит от турците. Тогава Бойчо и Петър станали ратаи при чорбаджи Генко в Трявна, а като поотраснали, се включили и в четата му, водач на която бил Маньо Кършака. Случило се така обаче, че чорбаджи Генко и Маньо се скарали и първият убил вторият. След тази случка Бойчо, Петър и третият им брат Георги преминали първо в четата на Дядо Цоньо /Цоньо Брадатия/, а след това образували и своя самостоятелна дружина, която започнала да върлувала из различни краища на България. Зимата хайдутите на Бойчо прекарвали в добруджанското село Батова, където работели като мелничари, или пък в столицата Цариград, а през лятото обикаляли из цяла България, посещавайки дори Анадола и Влашко. По време на руско-турската война от 1828-29 г. четата се поставила в услуга на руската армия, а след края на бойните действия капитан Георги Мамарчев и Бойчо войвода - тогава и двамата на руска военна служба, решили да вдигнат въстание в град Сливен и да освободят България. Ала за да не предизвикват международни усложнения, по заповед на ген. Дибич-Забалкански руснаците прекратили въстанието, арестували Мамарчев, а Бойчо заедно с братята му заточили в Сибир. След 2 години цепераните успели да избягат от лагера /като при събитията трагично загинал най-малкият брат Георги/, и през Персия и Анадола се завърнали обратно в България. През 1830 г. по време на Сирни Заговезни Бойчо нападнал по неизвестни засега причини събраните в конака в центъра на Трявна чорбаджии, като дружината му вървяла демонстативно пред очите на всички из улиците на града с развят байряк и с гайдар начело. След всички тези събития Бойчо бил хайдутувал още около 20 години и по разкази на очевидци се движел от Видин до Варна и от Варна до Цариград, закриляйки бедните българи и постоянно нападайки турците и чорбаджиите. По време на последвалата Кримска война /1853-56 г./ четниците пак участвали като войници в руската армия, разположена тогава край българския град Силистра. През лятото на 1856 г. пък дружината на Бойчо заловила народните изедници - събирача на данъци Маньо чорбаджи /Маньоолу/ и зет му, и ги държала в плен с месеци в близката до с. Райковци местност Хайдушкала лъка край река Габрищица, за да вземе за тях откуп. След предателство през юли същата година обаче, войводата бил убит от бившия си четник Станьо Бичкиджията.

               През 1840 г. в с. Райковци се родил прочутият Райчо Николов Трифонов /Капитан Райчо, Дядо Райчо/ - същото онова тринадесет годишно момче, което по време на Кримската война преплувало река Дунав само с две кратунки, за да съобщи на руските войски за подготвяно от турците нападение. След войната капитан Райчо заминал за Русия, където учил във военното училище в Петербург, а след Освобождението станал първият български офицер и един от създателите на новата ни армия. За съжаление, при събитията по време на Съединението на Княжество България с Източна Румелия в гр. Пловдив бил убит само един човек и това бил точно капитан Райчо Николов. След появата на с. Райковци неговите жители се черкували първоначално в далечната Трявна, докато през 1846 г. не построили с доброволен труд местната църква „Успение на Пресвета Богородица“. През 1880 г. селото наброявало 115 жители, а през 1956 г. те били вече 181. През 1886 г. двадесет и едно населени места от Райковския край се отделили от големия гр. Трявна и се обособили в т.нар. Дишколска община /наричана още и Дишколията//името й идва от споменатия по-горе данък дишак/, център на която станало именно с. Райковци. Още същата година събитието било последвано от строежът пак с доброволен труд и на специална сграда, съчетаваща едновременно училище и община. През 1928 г. в селото се появило читалище „Надежда“, а през 1941 г. и ново училище, построено с дарени 10000 лева от дъщерята на капитан Райчо Николов. В миналото Райковци било многолюдно селище, затова в него имало дори и родилен дом. Понастоящем в близост до селото има още 18 по-малки населени места, повечето от тях пръснати на огромна територия и вече почти напълно обезлюдени. Във все още обитаемото Райковци обаче всяка година се провежда земляческа среща-събор на патронния паразник на местната църква, който е на 28.08. по стар стил. Понеже се намира в самото подножие на Стара планина, в туристическо отношение селото се явява главен изходен пункт за преходи към главното й било, като от него водят маршрути на югоизток към заслон Бутора, на юг към местната хижа Грамадлива и на югозапад към Белновръх и ж.п. гара Кръстец. Най-интересна сред изброените възможности е тази, съчетаваща едновременното посещение на х. Грамадлива и на кръстопътната ж.п. гара Кръстец.   

68.1. с. Райковци-х. Грамадлива-ж.п. гара Кръстец - качване

                   Маршрутът от Райковци към х. Грамадлива и ж.п. гара Кръстец започва от отбивката за селото на Прохода на Републиката /Хаинбоаз/, която се намира при водослива на Клъшката и Ивановската реки, образуващи Райковската, както и в края на дългия рид Колника /Кулника, Колников рът//името му идва от прокарания по него път за каруци, т.е. коли/, спускащ се до това място откъм главното било на планината. В миналото, когато трасето на Хаинбоаз все още не било главно, на това място идващият откъм Велико Търново друм се разтроявал заедно с пътникопотока по него, като част от придвижващите се по вървището продължавали покрай Ивановската река на югоизток, други заминавали по Колника на юг към връх Клъшка чукара /946 м./ и село Лява река, а трети се насочвали на югозапад по долината на Клъшката река към съседните проходи Ветренски, Яйканлийски /Дъбовски, Друма/, Косьов камък и Иванковата пътека. В наши дни, на това място се виждат няколко изоставени сгради, зад които Клъшка река се пресича по каменен мост. След него се поема по шосето за Райковци, като встрани от пътя се появява нова и бяло-синя на цвят лентова туристическа маркировка, водеща покрай бетонна чешма на югозапад. В центъра на селото реката се пресича още веднъж по мост, след който се продължава по черен и обрасъл път в обратната североизточна посока. Натам се преминава за няколко минути през райковската махала Трите фурни, след последните къщи на която се достига до склоновете на Колника. От тук следва изкачване по билото на хребета на югозапад, като в тази посока се преминава през сякаш безкрайни поляни, покрити само с гъсти и трънливи храсталаци. Заради ниската надморска височина и плавният наклон, по билото на Колника се напредва сравнително бързо, преминава се покрай спускащите се вляво Скрития дол и рид Ръта и 50 мин. след началото на маршрута се достига до най-характерната височина в този участък - връх Могилките /702 м./. Денивелацията от с. Райковци до тук е 300 м. Вляво от заобленото теме на Могилките се вижда възвишението Кръста, на което в миналото имал оброк някой си Дядо Стойко от близкото село Горановци, а в долината на Клъшка река вдясно остават дъбовата гора Хубанов горунак и малкото село Хубановци. При застрояването си то се състояло само от три къщи, пръснати по склоновете над потока, докато долу под тях край пътя до коритото му бил разположен само дюкянът на дядо Хубан, дал името на селището. 

                  Черният път по рида Колника пресича вр. Могилките почти през темето му, като гората Хубанов горунак от тук на запад е изсечена, а през открилата се от унищожението просека между дърветата се виждат Белновръх и разположените под него обезблюзени вече бивши хайдушки села Цепераните, Сеймените и Самсиите. Трите селища са разположени в изключително красива местност на по 500 м. едно от друго, като за появата им се разказва следната интересна легенда. При настаняването си тук първите жители в околността изписали по канарите под Белновръх някакъв надпис с арабски йероглифи, поради което мястото било наречено Писаната скала. Едва през 19-и в. потомците на тези заселници довели някакъв грамотен турчин, който да им прочете надписа. Турчинът пък им казал, че буквите са старотурски, но думите са на български и гласят горе-долу следното: „Лято 1537-мо. Трима братя дойдохме тук да спасим децата си от кръвния данък на султана“. По предание тези братя били от Русенско, като първият от тях лекувал хората, цепейки раните им, и от това дошло и името на едно от селата - Цепераните. Вторият бил сеймен /въоръжен с пушка войник от турската армия/, откъдето произлязло и названието на второто село, а третият се настанил в блатисто място, до което никой от останалите не искал да ходи, затова си останал сам и оттам топонимът Самсиите. Като се има предвид обаче, че местността около селата съвсем не била дива, тъй като през нея преминавали два важни пътя - Ветренския проход и Иванковата пътека, както и прякорът на един от първите заселници - Сеймена, би могло да се предположи с голяма сигурност, че става въпрос за дервентджийски села, настанени там съвсем умишлено от властите с цел да пазят околните друмища. Същото се отнася и за разположеното от другата страна на Белновръх село Олани /днес Гайдари/, нарочно преместено там от турците, за да охранява трасето на преминаващия покрай него проход Косьов камък. Именно с дервентджийският статут на местните жители, които имали право да носят оръжие и били обучени да си служат с него, може да се обясни и големият брой на излезлите от въпросните села хайдути след замиране на охранителния занаят по време на кърджалийските размирици. За няколко столетия трите малки села не се разрастнали кой знае колко, като към края на турското робство Цепераните се състояло от 24 къщи, Самсиите брояло 22, а Сеймените само 17. 

               След вр. Могилките маркираният път се спуска леко надолу, а туристическите табелките насочват вече не към х. Грамадлива, а към с. Горановци. Освен това, пътят завива и постепенно на юг и преминава след 25 мин. в местността Клони рът последователно покрай три разклона със страничин друмища, водещи вдясно към по-високо и по-източно разположените махали на с. Клъшка река - Крясовска, Калинчовци и Пролука /75 мин. след началото/. След последния разклон се завива на югоизток, излиза се за кратко от гората и след 10 мин. се достига до малката кръстопътна седловина Ключа /името й идва от няколкото отделящи се тук от Колинка второстепенни разклонения на хребета//85 мин./. Тя е белязана с нисък оброчен камък вляво, а съвсем близо от източната й страна се виждат и част от къщите на с. Горановци. От тук се продължава през голи поляни на югоизток, като след още около 10 мин. се излиза на белязана със самотен кол от ЗКМ втора плитка седловина в подножието на билния вр. Клъшка чукара /95 мин./. В миналото това било особено важно място, при което идващият от юг път се разделял на три - единият му край продължавал на изток към селата Горановци, Мишеморков хан и Грамадливо, вторият на запад към Клъшка река и Хубановци, а третият на североизток по билото на Колника към Райковци. Покрай самотният кол се продължава през голите поляни с по-стръмно изкачване на юг към вече виждащото се пред очите главно било на Балкана, като по средния от всички пътища се достига почти веднага до нов разклон. От това място има два варианта за достигане до х. Грамадлива, всеки един от които е белязан с туристическа маркировка. При първият от тях се поема водоравно на изток, като в тази посока пътят траверсира Сръндаков рът, преминава над изпълнената с изоставени ниви местност Разпада и извежда до Ски-база ГрамадливаАко за достигане от тук до х. Грамадлива се избере вторият вариант за придвижване, тогава от разклона се продължава със стръмно изкачване на юг в посока на главното било на планината и ясно открояващите се по него върхове - Клъшка чукара вдясно и Дребежите /948 м./ вляво. Към тях пътят първоначално пресича голи поляни, след което влиза в гъста гора и 15 мин. по-късно извежда до гребена на Балкана при характерната седловина Припора /припор - стръмнина//110 мин./. От вр. Могилките до това място са изкачени още около 200 м. височина.

                  От седловина Припора към х. Грамадлива се продължава на изток вече по главното било на Стара планина, като се следва поставената покрай широк черен друм маркировка на пътеката Ком-Емине /КЕ/. В указаната посока, и 10 мин. след седловина Припора, пътят извежда до пейка и информационна табела, поставени на поляна от северната страна на вр. Дребежите. Въпросната височина се отличава с поставената на темето й висока метална антена, която се вижда още от с. Райковци, а от поляната се открива панорама на север чак до гр. Велико Търново /като може да се види и голяма част от изминатия път до тук//120 мин./. Веднага след пейката с табелата се достига и до място, при което главното било на планината завива леко на югоизток към връх Грамадлива /950 м./. При извивката черният друм се се спуска на юг към близката долина на река Череша, докато от него се отделя пътека, продължаваща по билото на планината в югоизточна посока. От разклона към хижата се следва по-тясната пътека, която навлиза в стара букова гора, спуска се също така доста стръмно от източната страна на главното било на планината по покрит с левурда /див чесън/ терен и след 10 мин. извежда до второто маркирано вървище, достигащо до тук откъм самотния кол над с. Горановци /130 мин./. След този разклон се излиза първо на поляна при Ски-база Грамадлива, която също работи като хижа и предлага места за спане. От сградата й се продължава по черния път на югоизток, като след още около 10 мин. се достига до построената през 1948 г. едноименна хижа /140 мин./. Според проф. Николай Ковачев, името на туристическата база идва от елиптичното словосъчетание Грамадлива поляна /т.е. гола местност с грамадни камъни/, чиято втора част постепенно е отпаднала при изговор. От х. Грамадлива към ж.п. Кръстец също може да се продължи по два начина, първият от които е да се следва пътеката КЕ през буковата гора наобратно до поляната с пейката северно от вр. Дребежите. Вторият начин е доста по-интересен, но за съжаление, малко известен и използван от туристите.

                  Ако за продължение на маршрута от Грамадлива към Кръстец се избере вторият начин на придвижване, тогава от хижата се поема първоначално по добре маркираното трасе на изоставен черен път на юг към местността Езерото, като в нейната посока се пресича гъста гора и се приминава над т.нар. Лещов извор. Така след около 10 мин. се изкачва главното било на планината, до което се достига при разклон в местността Руския лагер /150 мин./. Тук водещият към Езерото друм се изоставя, като от това място се продължава по тясна пътека, следваща централния гребен на Балкана на северозапад. В тази посока след 10 мин. се излиза при вр. Грамадлива, цялата местност край който е скалиста, а придвижването през нея става твърде бавно и мъчително, заради гъста и силно трънлива растителност /160 мин./. Въпреки забавянето, след няколко минути се излиза от гората на поляната с пейката северно от вр. Дребежите, от която към гара Кръстец се продължава по черен път на запад до познатата седловина Припора /180 мин./. От тук пътят за около 20 мин. заобикаля водоравно вр. Клъшка чукара от изток и юг и извежда до голата Въшчива поляна /кръстена на прякора Въшчията на бившия собственик/, намираща се в югозападното му подножие /200 мин./. Местността, при които се достига от другата страна на височината, е изключително панорамна, като от нея се откриват гледки на юг към огромната долина на Лява река, както и на запад към главното било на планината чак до масива Триглав. Тук трябва пак да се отвори една малка скоба и отново да се кажат няколко думи за изброените по-горе хайдути, тъй като тяхната дейност е неразривно свързана именно с вр. Клъшката чукара и с разположените под него местности Бели бук и Косьов камък. След Кримската война в този район действали четите на двамата прочути цеперански войводи Бойчо и Кара Богдан, като според местните жители дружината на първия се криела край Косьов камък, а свърталището на втората била една дървена колиба край връх Бели бук /където по-късно щял да бъде убит предводителят й Кара Богдан/. И понеже от поляните под Клъшката чукара се виждали и двете места, зададял ли се по пътял някой по-заможен или заслужаващ по-голямо внимание пътник, ятакът на двете чети - Дядо Бойчо от с. Клъшка река, славещ се с това, че уж много помага на турците, изпращал внучето си до това място и точно от него детето давало чрез махане на ръце сигнал на хайдутите. Те пък чакали в засада край пътя под върха при т.нар. Мелива - вероятно тесният каньон при Милевските /Меливските/ стени под Косьов камък, наричан Мечия проход, и от там нападали клетите пътници. Освен че е много красив и обзорен, вр. Клъшка чукара е и важен орографски и хидрографски възел, от който водят началото си ридовете Колника на север и Косьов рът на юг, както и реките Клъшка и Косьовщица, спускащи се в същите посоки. В най-ниския край на Косьов рът се намира вр. Косьов камък, където се криел Бойчо Цеперански и където имал кошара Дядо Косьо, дал името на местността.

              След вр. Клъшка чукара пътят се спуска по права линия на югозапад, заобикаля изворната област на Клъшка река и 10 мин. по-късно се изкачва до темето на връх Въшчиви чукар /895 м.//на някои карти същият е отбелязан неправилно като Влъхчиви//210 мин./. Тук черният друм се изоставя, като от това място се продължава по главното било на планината със следване на тясна пътека, влизаща на запад в гъсти гори. През тях вървището подсича няколко ниски безименни връхчета, преминава над разположения на север Средния рът и спускащия се на юг Малък Косьов рът и 25 мин. след Вишчиви чукар извежда покрай табелка, насочваща за вода към дерето вляво, до връх Студен кладенец /890 м.//питейният извор се намира на две минути път на север/. Темето на височината представлява плоска поляна, в средата на която се вижда маркирана отбивка със странична пътека, водеща на север към гр. Трявна. На пръв поглед мястото тук е съвсем невзрачно и заобиколено само с ниски дървета и бодливи храсти. Всъщност това е изключително важен транспортен разклон, до който в древността се изкачвали три друма. Първият от тях е Иванковата пътека, която от тук продължава по диагонал на североизток към Вонеща вода и на югозапад към Яйканлийския проход. Вторият е Ветренския проход, идващ откъм разположеното на юг едноименно село Ветрен и водещ на север през Белновръх към селата Глутници и Белица. Третият достигащ до тук път - Косьов камък, също е диагонален и от разклона води на северозапад към Станчевханската община, както и на югоизток към с. Лява река. От вр. Студен кладенец се отделя на север и дългият рид Белновръх, по който се редят върховете Върбанов чукар, Ливашка чука, Пролука, Белновръх, Малък Белновръх и Крушаците и по който в същата посока се спускат две маркирани туристически пътеки, водещи съответно към Трявна и Вонеща вода. С цел опазване на важния разклон и излизащите от него пътища към края на турското робство на северозапад от тук в долината на близката река били нарочно настанени жителите на дервентджийското село Олани /сега Гайдари/. Сред неговите жители пък се говори, че при въстановяване на Втората българска държава по пътя Косьов камък от Северна към Южна България покрай Студения кладенец преминали част от войските на тогавашния византийски император Исак II Ангел.

          От вр. Студен кладенец към гара Кръстец се продължава по главното било на планината на запад, като маркировката в тази посока е вече двойна. Освен бяло-червените ленти на КЕ, край трасето се появяват внезапно и доста гъстите бяло-зелени знаци на създадената неотдавна нова Екопътека „Сп. Бъзовец-вр. Студен кладенец-с. Станчов хан”. След височината обединеното вървище се спуска първоначално до седловината с връх Муржов лом /862 м.//от прякора Мурджо на бившия собственик от с. Клъшка река/, където покрай маса с пейки се подминава още едно маркирано разклонение със странична  пътека, водеща също към Белновръх. От тук темето на Муржовия лом се заобикаля водоравно от север, като при траверсирането на върха се подминава трети, но този път немаркиран разклон с второстепенна пътека, водеща все на север към Белновръх /245 мин./. След това се върви още около 10 мин. на запад до паметна плоча на загинал турист, при която пътеката КЕ се раздвоява /255 мин./. От това място единият й край продължава на запад със слизане към долината на река Габрищица, като разклонението натам е по-пряко, но по-трънливо. Освен това, по него се върви само през гори без никакви гледки от тях, а в най-западния му край има и стръмно изкачване към седловина Конарското. Предвид това, от разклона е по-добре да се следва вторият край на пътека, който се придържа неотклонно към билото на планината. Този край на вървището е по-дълъг от първия, но пък е по-равен и панорамен, като след разклона по него се завива на северозапад и чрез няколко серпентини се изкачва нисичкият връх Горялска чука /872 м.//някога горите по темето на върха и по отделящия се от него на североизток рид били опожарени, т.е. горяли/. Тук пътеката се разширява постепенно до широк черен друм, по който през голата папратлива поляна Сугарната се слиза до дъното на седловина Локвата /Мръзешка локва/. Това е втрапено място в подножието на връх Равнишки баир /880 м./, в което при дъжд и снеготопене се задържа за дълго време вода. Първата част от името на местността пък идва от намиращото се на север село Мръзеци. Към средата на турското робство през седловината било трасирано пряко вървище, което се спускало на север по рида Леска и покрай връх Щръковото /880 м./ водело към село Станчов хан, докато в обратната посока правело връзка с извиващия на запад от тук Яйканлийски проход. Разстоянието от разклона при паметната плоча на починалия турист до това място се изминава за около 40 мин. /285 мин./.

         След Локвата билният черен път продължава покрай изкуствено засадена борова гора, като рязко завива на юг. Тук се заобикалят оставащите вляво извори на р. Габрищица, както и разположената вдясно гола местност Бойчеви ниви, изкачват се около стотина метра височина и след 25 мин. се достига до друга възлова седловина - Конарското /310 мин./. Малко преди да се излезе в местността от пътя се открива широка панорама над долината на Габрищица на изток чак до върховете Клъшка чукара, Дребежите и Грамадлива. До тук откъм долината на същата река по Зелеников рът достига до главното било на планината и втората маркирана пътека, отделила се от основната при паметната плоча на починалия турист. Според запазена и до днес сред тукашното население прастара легенда някога местността била родово имение на братята Асеневци, а името й идвало от това, че в нея те отглеждали конете си. Понастоящем насред седловина Конарското се виждат обитаема къща с ограда, масивен трафопост и останки от овчарник. През местността преминава старото трасе на античния трако-римски Яйканлийски проход, което част от местните жители наричат съвсем неправилно Иванкова пътека, а от южната страна на седловина остава връх Бабата /1007 м./, на темето на който по време на Освободителната война бил разположен наблюдателен пункт на руската армия. От Конарското към ж.п. гара Кръстец се продължава по т.нар Иванков път /всъщност Яйканлийския проход, Дъбовския проход, Друма/, който в този участък е асфалтиран. След това място шосето завива на запад, заобикаля водоравно връх Малка Баба /970 м./ от север и, като се отделя от главното било на планината, започва да се спуска към седловината с връх Коюв рът /952 м./. Тук пътят се разделя, като античното трасе на Яйканлийския проход продължава вече под името Дядогенчев път по гребена на Балкана на северозапад към седловина Макарата и връх Голям Кръстец /Чукара//1008 м./. От разклона към ж.х. гарата се следва на югозапад отделящия се вляво от шосето опороен черен път, трасето на който навлиза в много гъста гора. Покрай дървета друмът се спуска стръмно и по права линия, пресича в края си коловозите на презбалканската железница и 20 мин. след Конарското достига до ж.п. гара Кръстец /330 мин./. 

 

05

В центъра на с. Райковци Клъшка река се пресича по мост

 

09

Излиза се на черен път и по него се поема на юг към вр. Могилките

 

16

Темето на вр. Могилките се заобикаля от запад покрай изсечена гора

 

11

Вдясно през просеката в гората се виждат долината на Клъшка река, рида Белновръх и вр. Белновръх

 

P4280074

Оброкът над с. Горановци на седловината между вр. Могилките и вр. Клъшка чукара

 

19

Поляната с маркировъчния кол, при който пътят завива на югоизток

 

21

На билото на планината се излиза при разположената източно от вр. Клъшка чукара седловина Припора

 

27

Вр. Дребежите се заобикаля от север

 

P4280087

Слизането към х. Грамадлива става северно от билото през стара букова гора и море от левурда

 

P4280089

Хижа Грамадлива

 

P4280096

Информационно табло с указателните табелки до хижата

 

36

От х. Грамадлива към вр. Грамадлива 

 

37

На вр. Грамадлива

 

41

Връщането от вр. Грамадлива към седловина Припора става по силно обраслото главно било

 

43

От вр. Клъшка чукара на запад към вр. Влъхчиви /Въшчиви/ чукар 

 

44

От вр. Въшчиви чукар назад към вр. Клъшка чукара

 

47

Разклонът към гр. Трявна при вр. Студен кладенец

 

P4280117

Паметната плоча на разклона на пряката и обиколната пътеки

 

50

Разклонът на пряката и обиколната пътеки

 

52

От Конарското назад към вр. Горялска чука 

 

53

От Конарското назад чак до вр. Грамадлива

 

56

Седловина Конарското и разклона с Иванковия път

 

58

Ж.п. гара Кръстец

 

2014-02-12 190557

 Профил на маршрута

Прочетена 4370 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм